— Проклятие!
— Късно — каза Едгар. — Да се надяваме, че ще прояви разум.
Вратата на къщата се отвори и на прага се появи Трент, мигновено окъпан в бялата светлина на камерата. Той каза няколко думи, махна с ръка и затвори вратата.
Бош обърна колата и потегли към участъка.
— Какво следва? — попита Едгар.
— Трябва да погледнем съдебните му материали.
— Първо с това ще се заема.
— Не. Първо искам да разнесем заповедите за претърсване по болниците. Трябва да идентифицираме момчето, та евентуално да го свържем с Трент. Давай да се срещнем в районния съд на Ван Найс в осем. Даваме ги за подпис и си ги разделяме. — Бош избра този съд, защото се намираше близо до мястото, където живееше Едгар, и можеха да почнат работа веднага след като получеха съдийско съгласие.
— Ами обиск у Трент? — попита Едгар. — Видя ли нещо подозрително?
— Не много. В гаража, при неговите си неща, държи в една кутия скейтборд. Помислих си за тениската на жертвата. А също има и ботуши със засъхнала кал по тях, която би могла да съвпадне с пробите от хълма. Но не възлагам особени надежди на обиск. Имал е двайсет години на разположение да се очисти от ненужното. Ако е той, разбира се.
— Ти не мислиш ли така?
— Времето не се връзва. Осемдесет и четвърта почти излиза от рамките ни.
— Мислех, че ни интересува всичко между седемдесет и пета и осемдесет и пета.
— По принцип. Но ти чу Голихър — преди двайсет до двайсет и пет години. Това връща до началото на осемдесетте. Осемдесет и четири не ми се струва като да е съвсем в началото на десетилетието.
— Може да се е преместил в тази къща заради тялото. Заровил е момчето и се е преместил наблизо. Тоя е от типа болни мозъци, Хари.
— Има такова нещо. Но пък ми вдъхна доверие, докато го слушах. Никакви отрицателни излъчвания.
— По тази линия си се подвеждал.
— О, да…
— Мисля, че той е нашият човек. Чу ли го само как каза: „само защото съм пипнал някакво момче“? Сигурно за него содомията е просто докосване.
Едгар очевидно реагираше емоционално, но все пак беше баща, за разлика от Бош.
— Ще му проверим досието. Трябва да отидем и до Залата да проверим обратните за хората, които са живели на тази улица тогава. — „Обратните“ бяха телефонни книги, в които обитателите на даден квартал фигурират не по адреси, а по име. Книги за всяка отделна година се съхраняваха в Залата на регистрите. С тяхна помощ щяха да научат имената на всички, живели на Уъндърланд в интересуващия ги период.
— Голяма веселба ще падне — каза Едгар.
— Направо нямам търпение да се захвана.
Останалата част от пътя мина в мълчание. Бош беше в лошо настроение. Не му харесваше как се справя с разследването до момента. Костите бяха открити в сряда, а цялостното разследване стартира още на другия ден. Трябваше да провери имената преди неделя. С отлагането беше дал преимущество на Трент — три дни, през които да се подготви за въпроси. Дори да се срещне с адвокат. Дори, ако желае, да разиграе отговорите си на разпита пред огледало. Бош имаше собствен детектор на лъжата. Но знаеше, че един добър актьор е в състояние да се справи с него.
15.
Бош пиеше бира на задната веранда. Беше оставил вратата отворена, за да чува Клифърд Браун от включената уредба. Преди почти петдесет години тромпетистът беше направил няколко записа — и после бе загинал в автомобилна катастрофа. Подобна загуба за музиката накара Бош да се замисли за костите на млади хора, заровени в земята. Оттам мисълта му се пренесе към него самия и неговите загуби. Мозъкът му представляваше смес от джаз, бира и сивотата, която му навяваше случаят. Чувстваше се напрегнат от усещането, че пропуска нещо, което е пред очите му. За полицейски детектив подобно усещане се класираше в челото на най-неприятните.
В 11 вечерта влезе и намали музиката, за да може да види новините по Канал Четири. Репортажът на Джуди Съртейн беше трети подред. Водещият обяви:
— Новини от случая с костите в Лоръл Кениън. Джуди Съртейн е на мястото на събитието. — На Бош подобно въведение никак не се хареса.
Програмата се включи на живо. Съртейн стоеше пред къщата на Трент.
— Намирам се на Уъндърланд Авеню в Лоръл Кениън, където преди четири дни куче донесе на стопанина си кост, за която се потвърди, че е човешка. Находката на кучето доведе до намирането на още кости на момче. Следователи те са убедени, че е било убито и закопано преди повече от двайсет години.
Телефонът на Бош зазвъня. Той се пресегна и вдигна слушалката.
— Изчакайте — каза Бош, постави я до себе си и продължи да гледа репортажа.
Съртейн продължаваше:
— Тази вечер разследващите случая пак посетиха квартала, за да разговарят с един от обитателите му, живеещ на по-малко от сто метра от мястото, където е било заровено момчето. Става дума за Николас Трент, петдесет и седем годишен декоратор в Холивуд. — На фона на разказа на репортерката беше показан разговорът й с Бош. — Следователите отклониха въпросите за разпита на Трент, но Канал Четири научи, че Трент е осъждан за малтретиране на малко момче. — Точно в този момент в коментара беше включен и гласът на Бош: „Това е наистина всичко, което мога да ви кажа.“
Следващият кадър беше на Трент — стоеше на прага и размахваше ръка към камерата; после затръшна вратата.
Трент отказа коментар за положението си по отношение на случая. Но негови съседи от иначе тихия квартал изразиха шока си при научаване на подробности от миналото му.
Репортажът продължи със запис на интервю с човек, в чието лице Бош разпозна Виктор Улрих, и вдигна слушалката, като изключи звука на телевизора. Звънеше Едгар.
— Гледаш ли тая гадост?
— О, да.
— Изглеждаме като идиоти. Все едно че го е научила от нас. Цитират те без връзка с казаното от теб, Хари. Ще ни разкатаят за това.
— Ще се опитат, но няма да могат да хвърлят калта по нас.
— Кой друг знаеше? Съмнявам се, че го е научила от Трент. Поне един милион души сега знаят, че е тормозил дете.
Бош осъзна, че единствените хора, разполагащи с информацията, са Киз, която му беше помогнала с компютъра, и Джулия Брашър, на която беше казал, за да се извини за вечерята. После в съзнанието му отново изплува картината на скупчените на заграждението журналисти. Брашър беше помагала доброволно и през двата дни на огледа на хълма. Напълно възможно беше по някакъв начин да е свързана със Съртейн. От нея ли беше изтекла информацията?
— Не е задължително да е имало изтичане — каза той на Едгар. — Напълно достатъчно й е да знае името Трент. Оттам й трябва само да познава някой полицай, за да провери досието му. Или просто да прегледа базата данни на сексуалните престъпления, тя е общодостъпна. Задръж така. — На другата линия го чакаше лейтенант Билетс. — Джери, търсят ме. Ще ти звънна по-късно, ако става дума за нещо, което трябва да ти предам веднага. Иначе действаме според уговорката ни. Във Ван Найс в осем.
Той се прехвърли на Билетс.
— Предполагам, че си гледал Канал Четири?
— Гледах. И мога да ти кажа, че не съм нито аз, нито Едгар. Тази жена е разбрала, че ще ходим там, и ние се измъкнахме с едно „без коментар“. Как се е добрала до…
— Хари, не беше само „без коментар“. Има те на запис, устните ти се движат и те чух да казваш: „Това е всичко, което мога да кажа“. Щом казваш „това е всичко“, значи тя е получила нещо от теб.
