Извади визитна картичка и му я подаде. — Искам да ми се обадиш. Абсолютно неофициално и конфиденциално. За доброто на управлението.
Бош едва не се изсмя.
— Управлението пет пари не дава. Управлението го е грижа за имиджа му, не за истината. А когато истината застрашава имиджа, да върви по дяволите истината.
— Мен ме е грижа, Хари. Както и теб.
Бош сложи картичката в джоба си.
— Добре, ще се обадя.
— Има и номера на мобилния ми телефон. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Ами ти, Хари? Наред ли са нещата при теб?
— Единствените изключения са, че я загубих и Ървинг ми каза да започна да мисля за пенсиониране. Всичко останало е наред.
Инохос се намръщи.
— Дръж се, Хари.
Бош кимна. Беше казал същото на Джулия малко преди смъртта й.
Инохос си тръгна и Бош продължи към гроба. Мислеше, че вече е останал сам. Взе шепа пръст от купчината и погледна в него. Цял букет и няколко цветя бяха пуснати върху капака на ковчега. Бош си спомни, че само преди две нощи беше държал Джулия в ръцете си. Искаше му се да беше предусетил какво може да се случи. Искаше му се да беше събрал отделните парчета навреме в ясната картина за това накъде се е отправила тя.
Вдигна бавно ръка и остави пръстта да изтече между пръстите му.
— Град от кости — прошепна той.
Пръстта падаше върху ковчега като изчезващ сън.
— Предполагам сте я познавали.
Бош бързо се извърна. Беше баща й, с тъжна усмивка. В гробището вече бяха само те двамата.
— Съвсем отскоро. Започвах да я познавам. Съжалявам за загубата ви.
— Фредерик Брашър. — Мъжът протегна ръка.
Бош посегна да я поеме, но се спря.
— Ръката ми е мръсна.
— Няма нищо. Моята също е мръсна.
Стиснаха си ръцете.
— Хари Бош.
— Детективът. Вчера сте били с нея.
— Да. Опитах се… Направих, каквото беше по силите ми да й помогна. Аз… — Спря. Не знаеше какво да каже.
— Сигурен съм в това. Трябва да е било ужасно да си там.
Поредната вълна на вина го проряза. Беше я оставил с мисълта, че ще се оправи. Заболя го почти колкото от факта, че е мъртва.
— Не разбирам как се случи — каза Брашър. — Как може такава грешка да я убие? А днес прокуратурата съобщи, че онзи Стоукс, няма да бъде обвинен за прострелването. Адвокат съм, но нищо не разбирам. Да го пуснат просто така…
Очите на мъжа преливаха от мъка.
— Съжалявам, сър. Ще ми се да можех да ви отговоря. Същите въпроси мъчат и мен.
Брашър кимна и се загледа в гроба.
— Тръгвам си — каза той след малко. — Благодаря ви, че дойдохте, детектив Бош.
Отново си стиснаха ръцете и Брашър тръгна към изхода.
— Сър? — подвикна след него Бош.
Мъжът се обърна.
— Знаете ли кога някой от семейството ще ходи до къщата й?
— Всъщност днес ми дадоха ключовете й. Отивам там. Ще разгледам. За да получа усещане за нея, предполагам. През последните години не бяхме… — Той не довърши. Бош се приближи до него.
— Има нещо нейно, снимка в рамка. Ако не е… Ако не възразявате, бих искал да я взема.
Брашър кимна.
— Защо не дойдете сега? Чакайте ме там. Ще ми покажете снимката.
Бош погледна часовника си. Би лете беше насрочила събиране в един и половина за обсъждане на подробностите по случая. Времето щеше да му стигне да отиде до Венис и после до участъка, но нямаше да има време да обядва. Но пък и без това нямаше никакво желание за ядене.
— Добре, ще дойда.
Тръгнаха към паркинга. По пътя Бош спря на мястото, където бяха изстреляни залповете, прерови тревата с обувка, докато мярна метален блясък, наведе се и взе една от гилзите. Остана загледан в нея за няколко секунди, после я пусна в джоба на якето си. Имаше по една гилза от всяко погребение на ченге, на което беше присъствал. Беше събрал цял буркан.
Обърна се и излезе от гробището.
34.
Почукването на Джери Едгар беше единствено по рода си. Подобно на надарен атлет, в състояние да съсредоточи силата на цялото си тяло в завъртането на бухалка или забиването на баскетболна топка, Едгар влагаше цялата тежест на почти двуметровото си тяло в едно почукване. Сякаш целият гняв на праведниците се събираше във внушителния юмрук на лявата му ръка. Звуковият ефект наподобяваше може би началото на Второто пришествие.
Когато Едгар удари по вратата на алуминиевата каравана на Самюъл Делакроа, тя цялата се затресе. Беше три и половина в четвъртък следобед. Едгар изчака няколко секунди и повтори упражнението, този път придружено от съобщението „ПОЛИЦИЯ!“, след което отстъпи от безразборно нахвърляните бетонени късове, служещи за стъпала към входа.
Зачакаха. Нито Бош, нито Едгар бяха извадили оръжието си, но Бош стискаше своето в кобура под якето. Стандартно поведение при предявяване на заповед за обиск на не-считан за опасен субект.
Ослушаха се за движение отвътре, но шумът от магистралата беше прекалено силен. Бош огледа прозорците — нямаше движение на пердетата.
— Знаеш ли — прошепна той, — започвам да мисля, че е истинско облекчение за хората, като им изревеш, че става дума за полицията. Поне разбират, че няма земетресение.
Едгар не му отвърна. Вероятно разбираше, че става дума само за нервно дърдорене от страна на Бош. Не заради Делакроа — не очакваха съпротива от него. Нервност, защото беше ясно, че цялото разследване зависи от следващите няколко часа в компанията на Делакроа. След претърсването трябваше да вземат решение дали да го арестуват за убийството на сина му. Междувременно трябваше да намерят доказателствата или да изтръгнат признание, което да превърне теорията в солидни факти, годни да издържат на адвокатска атака.
С други думи, моментът на истината бързо се приближаваше, а това винаги изнервяше Бош.
На срещата при Билетс беше решено, че е време Делакроа да бъде разпитан. Баща на жертвата и главен заподозрян. Малкото улики, с които разполагаха, сочеха към него. След това им отне един час да напишат заповед за обиск и да я занесат на един съдия в наказателно отделение, за когото се смяташе, че е разбран.
Дори и за него обаче се наложи да убеждават. Проблемите — разследването се беше проточило, директните доказателства срещу заподозрения бяха слаби и мястото, чието претърсване се искаше, беше далеч от евентуалното място на извършване на убийството и дори не беше мястото, където същият заподозрян бе живял в периода на настъпване на смъртта.
На помощ на детективите идваше дългият списък на наранявания, които детето бе понесло през краткия си живот. Тъкмо той в края на краищата им спечели подписа на съдията.
Първо отидоха до игрището за голф, но им казаха, че Делакроа вече е приключил работата за
