— Хари, исках само да ти кажа, че съжалявам. За това, което се случи в гаража.
Бош кимна.
— Благодаря. Трудно ми е, наистина.
— Знаеш, че трябваше да я включа. Знаех, че е зелена, но…
— Манк, ти постъпи правилно. Не си го слагай на сърцето.
Манкиевич кимна.
— Трябва да вървя — каза Бош.
Отиде в стаята за наблюдение, нагласи видеокамерата и постави нова касета. После включи камерата и звукозаписната уредба. Всичко беше подготвено. Можеше да се заеме с полагането на последните щрихи.
36.
Бош обозначи тримата присъстващи в стаята за разпит, както и датата и часа на провеждане, въпреки че всичко това можеше спокойно да бъде установено от видеозаписа. После извади формуляр за правата на арестувания и му каза, че желае да му ги прочете още веднъж. След прочитането им помоли Делакроа да подпише формуляра, премести го в ъгъла на масата, отпи глътка кафе и започна:
— Господин Делакроа, по-рано днес вие изразихте пред мен желание да говорите за случилото се със сина ви, Артър, през хиляда деветстотин и осемдесета. Желаете ли все още да говорим за това?
— Да.
— Да започнем с основните въпроси, след което ще можем да уточняваме подробности. Вие ли причинихте смъртта на сина си Артър Делакроа?
— Да, аз я причиних. — Казано без следа от колебание.
— Вие ли го убихте?
— Да, аз го убих. Нямах такова намерение, но го убих. Да.
— Кога се случи това?
— През май осемдесета. Но вие вероятно го знаете.
— Моля ви, въздържайте се от предположения. Моля ви да отговаряте на всеки въпрос, доколкото ви е възможно, изчерпателно.
— Ще се опитам.
— Къде беше убит синът ви?
— В къщата, в която живеехме тогава. В неговата стая.
— Как беше убит? Ударихте ли го?
— Ааа, да. Аз…
На това място, деловият тон на разпита внезапно се пропука и Делакроа се разплака. След малко се овладя и обърса сълзите си.
— Ударихте го?
— Да.
— На кое място?
— Навсякъде, бих казал.
— Включително по главата?
— Да.
— Казвате, в стаята му?
— Да, в стаята му.
— С какво го ударихте?
— Какво искате да кажете?
— Използвахте ли юмруците си за нанасяне на ударите, или някакъв предмет?
— И двете. Юмруци и предмет.
— Какъв беше предметът, с който удряхте сина си?
— Наистина не мога да си спомня. С някакъв предмет, който той държеше в стаята си. Трябва да си помисля.
— Може да се върнем по-късно към това, господин Делакроа. Защо на този ден вие… Но, първо, кога се случи? По кое време на деня?
— Сутринта. След като Шийла, дъщеря ми, беше отишла на училище. Това е всичко, което помня. Шийла вече беше излязла.
— Ами съпругата ви, майката на момчето?
— О, тя отдавна си беше отишла. Тя беше причината да започна…
Той спря. Бош очакваше вината за алкохолизма, а оттам и за всичко останало — като следствие от пиенето, да бъде удобно хвърлена върху съпругата. Включително и вината за убийството.
— Кога за последен път говорихте със съпругата си?
— Бившата ми съпруга. Не съм говорил с нея от деня, в който ни напусна. Това беше… — Той не довърши. Не можеше да си спомни колко отдавна е било.
— Ами дъщеря ви? Кога за последен път разговаряхте с нея?
Делакроа се загледа в ръцете си. Ноктите му бяха изгризани. Гледката беше болезнена.
— Отдавна.
— Колко отдавна?
— Не помня. Не си говорим. Тя ми помогна да купя караваната. Преди пет или шест години.
— Не сте ли говорили с нея тази седмица?
— Тази седмица? Не. Защо?
— Нека аз да задавам въпросите. През последните две седмици четохте ли вестници, гледахте ли новините по телевизията?
Делакроа поклати глава.
— Не знам какво дават по телевизията. Гледам само видеокасети.
Бош осъзна, че се е отклонил. Трябваше му простичко признание за убийството на Артър Делакроа. Достатъчно подкрепено с доказателства, че да издържи в съда. Ясно му беше, че когато Делакроа се сдобие с адвокат, самопризнанието ще бъде оттеглено. Винаги ставаше така. Щеше да бъде оспорено по всички възможни точки — процедурни, във връзка с моментното състояние на обвиняемия и така нататък. Задачата на Бош беше да изгради самопризнанието така, че да оцелее до евентуалното му представяне пред съдебните заседатели.
— Да се върнем към сина ви, Артър. Спомняте ли си какъв беше предметът, с който го ударихте в деня на смъртта му?
— Мисля, че беше малката му бейзболна бухалка. Нещо като сувенир от мач на „Доджърс“.
Бош знаеше за какво става дума. Миниатюрните бейзболни бухалки, продавани като сувенири по стадионите, приличаха на старите полицейски палки и спокойно можеха да бъдат смъртоносно оръжие.
— Защо го ударихте?
— Не помня. Вероятно съм бил пиян. Аз… — Последва поредният изблик на плач. Бош изчака пристъпът да отмине. — Той… той трябваше да е на училище. А не беше отишъл. Влязох в стаята му, заварих го там и побеснях. Плащах сума пари — пари, които нямах, за това училище. Разкрещях се. Започнах да го удрям и после… взех бухалката и го халосах и с нея. Явно прекалено силно. Не съм имал такова намерение.
— И ударът го умъртви?
Делакроа кимна.
— Това „да“ ли означава?
— Да. Да.
Чу се леко почукване. Бош кимна на Едгар, който стана и излезе. Бош предположи, че е прокурорът, но не възнамеряваше да прекъсва разпита, за да прави представяне, и продължи да натиска:
— Какво направихте после? Когато Артър беше вече мъртъв.
— Изнесох го отзад по стъпалата към гаража. Никой не ме видя. Сложих го в багажника на колата. После се върнах в стаята, почистих и сложих дрехите му в чантата.
— Каква чанта?
