— Училищна. Раница.
— Какви дрехи сложихте вътре?
— Не помня. Каквото успях да грабна от чекмеджето му.
— Можете ли да опишете раницата?
— Не помня. Обикновена раница.
— Добре, какво направихте, след като сложихте дрехите в нея?
— Сложих и нея в багажника и го затворих.
— Каква марка кола?
— „Импала“, модел седемдесет и втора година.
— Все още ли я притежавате?
— Ще ми се. Щеше да е истинска класика. Но я унищожих. Първото ми ПТП.
— Какво значи „унищожих я“?
— Направих я абсолютно неизползваема. Увих я около една палма в Бевърли Хилс. Направо я закараха в някакво гробище за коли.
Щеше да е трудно да се проследят дирите на трийсет-годишна кола, обаче новината, че тя е унищожена, прекъсваше всяка надежда за евентуално намиране на улики в багажника й.
— Да се върнем към разказа ви. Трупът е в багажника ви. Кога се отървахте от него?
— Късно същата нощ. Започнахме да го търсим, когато не се прибра от училище.
— „Търсим“?
— Аз и Шийла. Обикаляхме с колата и оглеждахме. Ходихме до всички места за събиране на скейтъри.
— И през цялото време тялото на Артър е било в багажника на колата, с която сте обикаляли?
— Точно така. Не исках тя да знае какво съм направил. Пазех я.
— Разбирам. Съобщихте ли в полицията, че синът ви е изчезнал?
— Отидох в участъка на Уилшир и говорих с един полицай. Първият, когото видях, щом влязох. Той ми каза, че Артър вероятно е избягал и ще се върне. Да изчакам няколко дни. Затова не съобщих за изчезване.
Бош се опитваше да създаде колкото е възможно повече опорни точки в самопризнанието, които да са потвърдени и | от други източници и по този начин да не обезсмислят усилията му, когато по-късно Делакроа се откажеше от думите си или адвокатът му ги оспореше. Най-добра опора представляваха веществените доказателства или резултати от експертизи, но и сравняването на показания беше важно. Шийла Делакроа вече беше казала за ходенето до полицейския участък същата нощ, в която Артър не се бе прибрал. По думите й баща й влязъл вътре, а тя го изчакала в колата. Бош не беше намерил сведение за изчезнал човек. Нещата съвпадаха. Той разполагаше с опорна точка за валидиране на самопризнанието.
— Господин Делакроа, притеснявате ли се от разговора с мен?
— Не, разбира се.
— Усещате ли да сте заплашван или насилван по някакъв начин?
— Не, добре съм.
— Разговаряте с мен по собствена воля, така ли е?
— Така е.
— Добре тогава, кога извадихте тялото на сина си от багажника?
— По-късно. След като Шийла заспа, се върнах в колата и я закарах до място, където можех да скрия тялото.
— И къде беше това?
— Горе на хълмовете. Лоръл Кениън.
— Можете ли да си спомните по-точно къде?
— Не особено. Изкачих се на Лукаут, след училището. В този район. Беше тъмно и аз… пиех, защото се чувствах отвратително заради инцидента, разбирате ли.
— Инцидент?
— Че ударих Артър толкова силно.
— Значи нагоре след училището. Спомняте ли си на кой път бяхте?
— Уъндърланд.
— Уъндърланд? Сигурен ли сте?
— Не, но така мисля. През всичките тези години… Постарах се да забравя колкото е възможно повече.
— Искате да кажете, че сте били интоксикиран, когато сте скривали тялото?
— Бях пиян. Не смятате ли, че е било наложително в моето положение?
— Няма значение какво мисля аз.
Бош усети, че навлиза в опасни води. Като насочваше напълно искрените признания на Делакроа, беше изтръгнал и информация, която потенциално заплашваше заключението от разследването му. Пиянството на Делакроа обясняваше защо тялото е било положено в плиткия гроб набързо и покрито само с малко пръст и борови клони. Но същевременно Бош си припомни и собственото си трудно изкачване по склона — то би било още по-трудно за човек, погълнал алкохол, на когото се налага да влачи или носи тяло.
Без да става въпрос за раницата. Дали е била носена заедно с тялото, или Делакроа е изкачвал хълма повторно, намирайки неизвестно как мястото на пресния гроб?
Бош загледа изучаващо Делакроа, за да прецени как да продължи разпита. Изискваше се особено внимание. Нямаше смисъл да предизвиква отговори, с чийто анализ някой адвокат би могъл да им загуби дни в съда.
— Спомням си — внезапно включи без покана Делакроа, — че ми отне доста време. Прекарах почти цялата нощ извън къщи. И го прегърнах, колкото сили имах, преди да го поставя в дупката. Все едно му правех погребение. — Погледът на Делакроа търсеше одобрение за стореното на хълма.
Погледът на Бош беше напълно безизразен.
— Да продължим оттук — каза той. — Колко дълбока беше дупката, в която поставихте тялото?
— Най-много половин метър.
— Как я изкопахте? Носехте ли си инструменти?
— Не, не се бях сетил. Копах с ръце.
— Раницата?
— Сложих и нея в дупката. Но не съм много сигурен.
— Добре. Спомняте ли си нещо друго за това място? Беше ли стръмно, гладко или кално?
— Не помня.
— Имаше ли къщи наоколо?
— Имаше няколко наблизо, но никой не ме видя, ако това имате предвид.
Бош реши, че се насочва прекалено бързо по хлъзгава пътека, от гледна точка на закона. Затова реши да се върне назад и изчисти някои подробности.
— Кажете ми нещо за скейтборда на сина ви.
— Какво?
— Какво направихте с него?
Делакроа се замисли.
— Знаете ли, не си спомням точно.
— С него ли го заровихте?
— Не мога… не си спомням.
Бош изчака да чуе нещо повече, но Делакроа мълчеше.
— Добре, господин Делакроа, сега ще направим почивка, докато поговоря с партньора си. Искам през това време да помислите над това, за което разговаряхме току що. За мястото, където сте занесли сина си. Нужно ми е да си спомните повече. Също и за скейтборда.
— Ще се опитам.
— Ще ви донеса още кафе.
— Ще ви бъда благодарен.
Бош взе празните чаши и директно отиде в наблюдателната. Там се бяха разположили Едгар и още
