всичко. В ареста беше затворен човек за убийство отпреди двайсет години, но вътрешното му усещане подсказваше, че нещо не е наред. Бош тихо отвори вратата на колата и излезе с фенерчето в ръка.
Огледа се още веднъж, застанал зад колата, и вдигна капака. В багажника лежеше кукла за тестове, заета от Джеспър от лабораторията за експертизи. Подобни чучела се използваха при възстановки на извършени престъпления, най-вече самоубийства и прегазвания с избягване от местопроизшествието. В лабораторията разполагаха с различни размери, от невръстни деца до възрастни. Теглото можеше да се нагласява чрез прибавяне или махане на по-ловинкилограмови торбички с пясък от отделенията на торса и крайниците. В лабораторията Бош и Джеспър бяха нагласили куклата с тегло от трийсет килограма, за колкото беше направена оценката на Голихър, базирана на размера на костите и снимките на момчето. На гърба на куклата беше окачена раница, подобна на намерената по време на разкопките и натъпкана с парцали от багажника — за още по-голяма точност на възстановката.
Бош хвана куклата за ръцете, извади я от багажника и я метна на лявото си рамо. Наведе се да вземе и фенерчето. Беше евтина джунджурия от дрогерия, каквато Делакроа им бе казал, че бил използвал през онази нощ. Бош го включи и тръгна към склона.
Започна да се изкачва и веднага разбра, че ще му трябва да се хваща и с двете ръце за корените и храстите. Бош натика фенерчето в един от предните си джобове. Така лъчът му светеше нагоре и беше почти безполезен.
През първите пет минути падна два пъти и капна още преди да е успял да изкачи и десет метра по стръмния наклон. Без светлината от фенерчето не забеляза един малък клон и той раздра бузата му. Бош изруга, но продължи нагоре.
На височина петнайсет метра направи първата почивка — стовари куклата до една монтерейска ела и се настани върху гърдите й. Издърпа фланелката от панталоните си и попи кръвта от бузата си. Раната щипеше от потта, която се стичаше по лицето му.
— Добре, чеденце, да вървим — обърна се той към куклата, когато успя да си поеме дъх.
Следващите пет метра влачеше чучелото. Напредваше по-бавно, но пък беше по-лесно от носенето на трийсет килограма на рамо, а и Делакроа им беше казал, че влачел Артър, доколкото можеше да си спомни.
След още една почивка изкатери и последните десет метра, довлече куклата до полянката под акациите и клекна до нея.
— Глупости! — Дишаше задъхано. — Пълни глупости.
Не виждаше как Делакроа би могъл да го направи. В момента той беше с десет години по-възрастен от Делакроа при предполагаемото извършване на същото усилие, но пък беше в отлична форма. Освен това беше и трезвен, а Делакроа твърдеше, че се намирал в другата крайност. Инстинктът му казваше, че Делакроа ги е излъгал. Не го беше направил по начина, по който го разказваше. Или не бе качвал тялото на хълма, или беше имал помощ. А имаше и трета възможност — Артър Делакроа да е бил жив и да се е изкачил сам.
Дишането му най-сетне се успокои. Бош вдигна глава и погледна нагоре. През короните на дърветата се виждаше парче нощно небе и част от луната, скрита зад облак. До обонянието му достигаше мирисът на изгоряло дърво от нечия камина.
Извади фенерчето от джоба си и хвана връвта, зашита за гърба на куклата. Носенето й надолу не влизаше в упражнението и той възнамеряваше да я тегли. Почти се беше изправил, когато долови движение на десетина метра вляво. Моментално насочи лъча на фенерчето натам и улови за секунда пробягването на койот през храсталака. Премести светлината наляво-надясно, но животното беше изчезнало. Той се изправи и затегли товара си към наклона.
Слизането беше по-леко, но не по-малко опасно. Бош избираше бавно и внимателно къде да стъпи и в края на краищата се добра до изходната точка без падане. Там завари доктор Гайо и кучето му — стояха до колата. Животното беше на каишка. Бош отиде до багажника, хвърли куклата вътре и затръшна капака.
— Добър вечер, детектив Бош — каза докторът. Очевидно схващаше, че е по-добре да не задава въпроси.
— Здравейте, доктор Гайо. Как сте?
— Опасявам се, че по-добре от вас. Пак сте се наранили. Прилича ми на доста неприятно разкъсване.
Бош докосна бузата си. Щипеше.
— Нищо ми няма, драскотина. Вие по-добре дръжте Беда изкъсо. Преди малко видях горе койот.
— Никога не я пускам нощно време. По хълмовете гъмжи от скитащи койоти. Чуват се нощем. Елате у дома. Мога да ви зашия. Ако не се направи както трябва, ще остане белег.
И пак спомен за Джулия Брашър — разпитваща за белези.
— Добре — каза Бош.
Оставиха колата на колелото и слязоха пеша до къщата на Гайо. Той почисти раната и я заши с два шева.
— Ще се оправите — каза Гайо. — Не знам обаче дали същото важи за тениската ви.
Бош погледна фланелката си. Краищата й бяха покрити с кървави петна.
— Благодаря, че ме закърпихте, докторе. Колко ще трябва да нося тези шевове?
— Няколко дни.
Бош попипа бузата си. Беше леко подута, но поне нямаше неприятни усещания. На лицето на Гайо беше изписано желанието му да попита нещо.
— Какво има, докторе?
— Полицайката, която беше тук първата вечер. Нея ли застреляха?
— Да, нея.
Гайо искрено се натъжи и въздъхна.
— Какви обрати само се случват понякога. Навързват се във верига. Господин Трент от другата страна на улицата. Полицайката. Всичко това заради една кост, донесена от куче. Което е съвсем естествена постъпка за него.
Бош можеше само да кимне. Гайо погледна кучето си, разположило се на традиционното си място до стола на стопанина си.
— Ще ми се никога да не я бях пускал от каишката й. Наистина.
Бош се изправи и напъха тениската в панталоните си.
— Не знам какво да ви кажа, доктор Гайо. Но започнете ли да разсъждавате така, скоро няма да смеете да си покажете носа навън. — Бош посочи бузата си. — Благодаря за шевовете. Ще се оправя сам как да изляза.
— По телевизията даваха извадки от следващата емисия на новините. Казаха, че полицията е съобщила за арест във връзка със случая. Канех се да го гледам в единайсет.
Бош се обърна към него от прага.
— Не вярвайте на всичко, видяно по телевизията.
40.
Телефонът иззвъня точно когато Бош завърши гледането на първата половина от самопризнанието на Самюъл Делакроа. Той изключи звука и вдигна слушалката. Беше Билетс.
— Обеща да ми се обадиш.
Бош отпи от бирата си и остави бутилката на масата до стола си.
— Извинявай, забравих.
— Все още ли имаш същото вътрешно усещане?
— По-силно.
— За какво става дума, Хари? Никога не съм виждала по-притеснен от направено самопризнание човек.
— Не са едно и две. Нещо става.
— По-точно?
— Започвам да мисля, че не го е направил той. Че може би ни заблуждава, а не знам как и защо.
