— Какво търсеше?
— Казах ви, котката.
— Чух отваряне и затваряне на чекмеджета. Котката има ли навик да се крие по чекмеджетата?
Шийла поклати глава, сякаш да му каже, че се занимава с глупости.
— Любопитно ми беше за баща ми. Реших да поразгледам, докато съм тук.
— И къде е колата ти?
— До входа на парка. Не знаех дали мога да паркирам вътре, затова я оставих там и влязох пеша.
— А как щеше да отнесеш котката? На каишка?
— Не, нямаше да я нося. Защо ме разпитвате?
Очевидно лъжеше. Бош реши да атакува без заобикалки.
— Чуй ме, Шийла. Ако си замесена по някакъв начин в случилото се с брат ти, сега е времето да ми кажеш и да се опиташ да се договориш с мен.
— За какво приказвате?
— Помогна ли на баща си онази нощ? Помогна ли му да отнесе брат ти на хълма и да го закопае?
Тя скри лице в шепите си толкова бързо, сякаш Бош я беше залял с киселина, и извика през пръсти:
— О, боже, боже, не мога да повярвам! Какво… — Отпусна ръце със същия рязък жест и го загледа диво. — Мислите, че аз имам нещо общо? Как можахте да си го помислите?
Бош я изчака да се поуспокои, после каза:
— Мисля, че не ми казваш истината за сегашното си посещение. Това ме кара да преразгледам всички варианти.
Тя почти скочи от стола.
— Арестувана ли съм?
— Не, Шийла, не си. Но ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш…
— Тогава си тръгвам. — Тя заобиколи масичката за кафе и тръгна с твърда стъпка към вратата.
— Ами котката? — попита Бош.
Отговорът й дойде, след като вече беше излязла:
— Вие се погрижете за нея.
Бош пристъпи до вратата и се загледа в отдалечаващата се Шийла. Тя стигна по главната алея до изхода и тръгна към административната постройка, където беше паркирана колата й.
— Да бе — промърмори той. Облегна се на рамката на вратата и вдъхна от непримесения с ароматите на караваната нощен въздух. Минаваше полунощ и той беше уморен.
Но реши да остане, докато не намери това, за което беше дошла Шийла.
Усети нещо да се отърква в крака му и погледна надолу. Черна котка. Лекичко я побутна настрани. Не беше запален почитател на котките. Но животното се доближи пак и възобнови гальовното си упражнение. Бош се размърда, като предизвика тревожното отстъпление на котака.
— Почакай тук — каза му той. — Донесъл съм ти храна.
42.
Съдебната зала за предварителни заседания приличаше на зверилник по всяко време на деня. Бош влезе в нея в девет без десет в петък сутринта. Мястото на съдията още бе празно, но за сметка на това адвокатите се съвещаваха и се разхождаха отпред като разтревожени мравки. Човек трябваше да е опитен ветеран, за да схваща какво се случва във всеки един момент.
Бош първо огледа пейките на публиката за Шийла Делакроа, но не я откри. Партньорът му и Портюгъл — младият прокурор, също липсваха. За сметка на това двама оператори подготвяха техниката си до бюрото на квестора. Позицията им осигуряваше пълна видимост на остъклената затворническа клетка, когато започнеше заседанието.
Бош мина през задната врата, извади значката си и я показа на квестора, който беше зает с разучаването на разпечатания списък на заседанията за деня.
— Има ли в списъка Самюъл Делакроа? — попита Бош.
— В сряда или в четвъртък е арестуван?
— В четвъртък. Вчера.
Квесторът отметна горната страница и мина с пръст по редовете на втората. Спря се на името на Делакроа.
— Намерих го.
— Кога е редът му?
— Имаме няколко от сряда преди него. Като дойде редът на четвъртък, ще зависи от това кой е адвокатът му. Частно или от общ характер е делото?
— Общ, мисля.
— Вървят поред. Говорим за час, поне. И то ако съдията започне навреме. Последното, което чух, беше, че още не е дошъл.
— Благодаря.
Бош тръгна към масата на прокурорите, като заобиколи две групички адвокати, които оживено обсъждаха делата си в очакване на появата на съдията. Зад масата се беше настанила непозната жена. Прокурорският помощник, най-вероятно. На такива като нея се възлагаха около осемдесет процента от случаите, тъй като повечето дела бяха незначителни и като такива не се даваха на отделен прокурор. Пред нея лежеше не много дебела купчина документи — сутрешните дела. Бош й показа значката си.
— Знаете ли дали Джордж Портюгъл ще се появи за насрочване на делото на Делакроа? От четвъртъчните е.
— Ще дойде — отговори жената. — Току-що говорих с него. — Погледна раната на бузата му и добави: — Няма да е по-рано от час. Делакроа има назначен служебен защитник. Сигурно доста боли, а?
— Само когато се усмихвам. Мога ли да ползвам телефона ви?
— Докато се появи съдията.
Бош вдигна слушалката и избра номера на прокуратурата три етажа по-нагоре. Поиска да говори с Портюгъл и го прехвърлиха на вътрешния му номер.
— Ало, Бош е. Става ли да се кача? Трябва да поговорим.
— Тук съм, докато ме повикат на заседание.
— След пет минути съм при теб.
Помоли квестора да упъти към прокуратурата детектив Едгар, когато се появи, и получи уверение, че ще бъде направено.
Коридорът пред залата вече гъмжеше от адвокати и граждани, дошли по свои дела в съда. Сякаш всички говореха по мобилните си телефони. Мраморният под и високият таван отразяваха гласовете и ги умножаваха в ужасна какофония. Бош се мушна в малкото ведомствено барче и му се наложи да чака пет минути на опашка за чаша кафе. След което се заизкачва по аварийното стълбище — не му се губеше повече време в очакване на някой от свръхбавните асансьори.
В кабинета на Портюгъл го очакваше и Едгар.
— Започнахме да се чудим къде може да си — посрещна го прокурорът.
— Какво ти е станало? — попита Едгар, щом видя бузата му.
— Дълга история, която имам намерение да разкажа.
Той се настани в свободния стол пред бюрото на Портюгъл и остави кафето си на пода, защото се усети, че не е взел и за тях, и му стана неудобно. Отвори куфарчето си и извади сгънат брой на „Лос Анжелис Таймс“.
— Та какво става? — Портюгъл очевидно нямаше търпение да узнае причината за това непредвидено събиране.
Бош започна да разгъва вестника.
— Става това, че сме обвинили не когото трябва и ще е най-добре да се заемем да оправим грешката преди да са му друснали обвинение.
