направила тя. През всичките години след изчезването на Артър. И той е знаел причината тя да го направи. — Бош размаха плика. — Носел е в себе си осъзнатата вина, че сам е подтикнал Шийла към такава постъпка. После костите излизат наяве, той прочита вестника и събира две и две. Отиваме при него и той се разпява още преди да сме успели да му кажем „добър ден“.
— И защо?
— Изкупление. — Бош си беше блъскал мозъка над това от момента на намиране на снимките.
— О, хайде стига!
— Говоря сериозно. Човекът остарява, разбит е. Когато зад гърба ти има много повече, отколкото пред теб, започваш да преосмисляш живота си. Опитваш се да поправиш грешки. Делакроа е убеден, че дъщеря му е убила брат си заради това, което й е причинил той. Затова сега иска да поеме нейната вина. Какво има да губи? Живее в каравана до магистралата и работи на игрище за голф. Човек, който някога се е докоснал до известността. Може да е решил, че това е последният му шанс да изкупи всичките си грешки.
— И греши за нея, но не го знае.
— Точно така.
Портюгъл се оттласна със стола си и го остави да се удари шумно в стената.
— Долу разполагам с човек, когото мога да пъхна на топло с една ръка, и ти идваш и ми казваш да го пусна да си ходи по живо, по здраво.
Бош кимна.
— Ако греша, винаги можеш пак да го окошариш. Но ако съм прав, той ще пледира вина в съдебната зала. Без процес, без адвокат. Това иска и ако съдията го допусне, нещата приключват дотук. Истинският убиец на Артър остава на свобода.
Бош погледна Едгар.
— Ти какво мислиш?
— Че пак правиш магии.
Портюгъл се усмихна, но не защото ситуацията му се виждаше забавна.
— Двама на един. Не е честно.
— Две неща можем да направим — каза Бош. — Най-вероятно Делакроа чака да го въведат в залата. Можем да слезем при него, да му кажем, че сме разпознали жертвата по обаждане на самата Шийла, и направо да го попитаме прикрива ли я.
— Второ?
— Да го прекараме през детектор на лъжата.
— Загуба на време. Не можем да го приеме…
— Не говоря за вкарването на резултата в съда, а за блъф. Ако лъже, ще откаже.
Портюгъл придърпа стола си до бюрото. Взе вестника и заразглежда статията.
— Добре — каза накрая. — Действайте. Свалям обвинението. Засега.
43.
Бош и Едгар чакаха асансьора. Бош погледна неясното си отражение в стоманените врати, после погледна отражението на партньора си — и накрая и самия него.
— Колко си ми ядосан?
— Между много и не особено. Наистина ме направи за смях, Хари.
— Знам. Съжалявам. Искаш ли да слезем по стълбите?
— Потърпи малко. Какво стана с мобилния ти телефон снощи? Счупи ли го, или какво?
— Не. Просто исках да… Не знаех какво точно да мисля и затова реших да проверя нещата на своя глава. Освен това знам, че детето е при теб в четвъртък вечер. А срещата с Шийла съвсем не беше предвидена.
— Ами като започна да претърсваш? Можеше да звъннеш. Детето вече беше при майка си.
— Да, знам. Наистина трябваше да звънна.
Едгар кимна и сложи край на обсъждането. После каза:
— Твоята теория ни връща в стартова позиция.
— Да, в самото начало. Ще трябва да прегледаме всичко пак.
— Ще работиш ли в събота и неделя?
— Сигурно.
— Обади ми се.
— Добре.
Накрая Бош не издържа и възкликна:
— По дяволите! Слизам по стълбите. Ще се видим долу. — И тръгна към аварийния изход.
44.
От един помощник на Шийла Делакроа Бош и Едгар научиха, че тя е във временно наето студио в Уестсайд, където набира актьори за пилотния епизод на нов телевизионен сериал със заглавие „Най-добрите в професията“.
Паркираха на запазен терен, натъпкан с ягуари и беемвета, и влязоха в тухлена постройка, разделена на две нива за офиси. По стените бяха налепени листове с надпис „кастинг“ и със стрелки, указващи правилната посока. Минаха по дълъг коридор и се изкачиха по някакво задно стълбище.
Стълбището излизаше в друг дълъг коридор, в момента пълен с мъже с тъмни костюми — омачкани и отдавна излезли от мода. Някои от кандидатите носеха шлифери и меки шапки. Някои се разхождаха, жестикулираха и тихичко си приказваха сами.
Стрелките отведоха Бош и Едгар до голямо помещение, където имаше много столове и още мъже с евтини костюми. Всички загледаха двамата новодошли, които тръгнаха към бюрото в дъното на залата — там една млада жена подчертаваше имена в някакъв списък. На бюрото бяха натрупани купчини снимки паспортен формат и изписани листове. През затворена врата зад гърба на жената се чуваха приглушени напрегнати гласове.
— Трябва да се видим с Шийла Делакроа — каза Бош.
— Как се казвате?
— Детективи Бош и Едгар.
Тя се усмихна и Бош й показа значката си.
— Добри сте, момчета — каза жената. — Дадоха ли ви вече спомагателните?
— Моля?
— Спомагателните роли. И къде са ви снимките?
— Не сме актьори. Истински ченгета сме. Бихте ли й предали, че трябва да я видим веднага?
Жената се усмихна още по-широко.
— Шевът на бузата ти истински ли е? Изглежда ми истински.
Бош направи знак на Едгар и двамата едновременно заобиколиха бюрото от двете страни и тръгнаха към вратата.
— Хей! Тя прави прослушване! Не можете да…
Бош отвори вратата — Шийла Делакроа седеше зад едно бюро и гледаше един мъж, седнал в средата на стаята на сгъваем стол. Мъжът четеше от текст пред себе си. В единия ъгъл, зад триножник с видеокамера, беше застанала млада жена. От другия ъгъл двама мъже също наблюдаваха четеца — седяха на същите сгъваеми столове като неговия.
Четящият не прекъсна работата си с влизането на детективите:
— Доказателството си самият ти, тъпако! ДНК-то ти е пръснато навсякъде. Сега ставай и се изправяй до…
— Добре, добре — каза Делакроа. — Спри, Франк. — Тя погледна Бош и Едгар. — Какво искате?
Секретарката се вмъкна в стаята, изблъска Бош и възкликна:
— Съжалявам, Шийла, обаче тия двамата се намъкнаха, като че ли са истински ченгета!
— Трябва да говорим с теб, Шийла — каза Бош. — Веднага.
