— Имам прослушване. Не виждате ли, че…
— Ние пък водим разследване на убийство. Или го забрави?
Тя хвърли химикалката, която държеше, на бюрото и прокара ръце през косата си. После се обърна към жената зад камерата, която сега следеше новодошлите.
— Дженифър, изключи я. Дайте ми няколко минути. Франк, извинявай. Чудесно се справяш. Ще почакаш ли малко? Обещавам веднага след като приключа да чуя първо теб.
Франк стана от стола и се ухили ослепително.
— Няма проблем. Ще чакам отвън.
Всички бързо се изнизаха и Шийла и детективите останаха сами.
— Е — започна тя, след като вратата се затвори, — с подобно влизане наистина трябва да се пробвате като актьори. — Опита неуспешно да се усмихне. Бош се приближи до бюрото, а Едгар се облегна на вратата. — Шоуто, за което набирам хора, е за двама детективи, известни като „най-добрите в професията“, защото съумяват винаги да приключат със случаи, с които никой друг не се справя. Май в истинския живот няма такова нещо, а?
— Никой не е идеален — каза Бош.
— Кое е толкова важното, че трябваше да нахлуете тук и да ме поставите в толкова неловко положение?
— Няколко неща. Първо, реших, че може да те заинтересува, че намерих онова, което търсеше снощи, и…
— Казах ви, не съм…
— И че баща ти беше освободен преди около час.
— Как така освободен? Снощи казахте, че не може да плати гаранцията си.
— Така е. Но срещу него няма повдигнато обвинение.
— Но той призна. Нали казахте, че…
— Оттегли признанията си тази сутрин. След като му съобщихме, че ще му направим тест с детектор на лъжата и че сме идентифицирали брат ти като жертвата по твоето обаждане.
— Не разбирам.
— Разбираш, Шийла. Баща ти мислеше, че ти си убила Артър. Ти си го удряла и наранявала непрекъснато, ти си го завела в болница след удар по главата с бухалката. Когато е изчезнал, баща ти е помислил, че най-накрая си го убила и си скрила тялото. Дори се е отървал от бухалката на Артър, в случай че евентуално пак си я била използвала.
Шийла скри лице в ръцете си.
— Затова се разприказва в момента, в който влязохме в караваната. Искал е да поеме удара вместо теб, за да изкупи причиненото ти от него преди години. Заради това. — Бош извади плика от джоба на якето си и го хвърли на бюрото. Тя бавно отпусна ръце и го взе. Ней беше нужно да го отваря и да гледа какво има в него. — Как ти се харесва нашият прочит, Шийла?
— Вие… такава ли ви е работата? Да нахлувате по този начин в живота на хората? Да си пъхате носовете във всичките им тайни?
— Ние сме от „най-добрите в професията“, Шийла. Понякога и това се изисква от нас.
На пода, до стола на Шийла, имаше каса с бутилки минерална вода. Бош отвори една и й я подаде. Хвърли поглед към Едгар, който поклати глава отрицателно. Отвори една и за себе си и се настани на стола на Франк пред бюрото.
— Чуй ме, Шийла. Ти също си била жертва. Дете. Баща ти е бил силният и е държал нещата в ръцете си. Няма защо да се срамуваш, че си била жертва.
Тя не реагира.
— Каквото и да носиш в себе си, време е да се отървеш от него. Да ни разкажеш какво се е случило. Всичко. Върнах ме се до отправната точка и се нуждаем от помощта ти. Става дума за брат ти. — Той отпи продължително от бутилката. Чак сега забеляза колко топло е в стаята.
— Сега разбирам… — каза Шийла сякаш на себе си.
— Какво?
— Баща ми не ме докосна и с пръст, след като Артър изчезна. Аз никога… Мислех, че е защото съм престанала да бъда обект на желание за него. Бях дебела, грозна. Сега си мисля, че може би… се е страхувал от мисълта какво съм направила или какво съм способна да направя.
— Шийла, има ли нещо, което ни си ни казала за тогава, за този последен ден? Нещо, което би могло да ни помогне?
Тя кимна и пак скри лице зад свитите си юмруци.
— Знаех, че се кани да бяга. И не направих нищо да го спра.
— Защо, Шийла? — Бош вложи нотка на загриженост.
— Когато се върнах от училище, той си беше в стаята — каза тя след дълга пауза.
— Значи се е върнал вкъщи?
— Да. За кратко. Вратата на стаята му беше открехната и аз надникнах. Той не ме видя. Пъхаше дрехи и разни други неща в раницата си. Готвеше се да бяга. Аз просто… отидох и се затворих в моята стая. Исках да се махне. Може би съм го мразила. Но исках да се махне. За мен той беше причината за всичко. Останах си в стаята, докато не чух как входната врата хлопна. — Очите й бяха мокри от сълзи, но в тях се виждаше силата, раждаща се от пречистването чрез истината. — Можех да го спра, но не го направих. Ето с какво трябваше да живея. А сега знам и какво е станало с него…
— Благодаря ти, Ший ла — меко каза Бош. — Има ли друго?
Тя само тръсна глава.
— Добре, оставяме те.
Бош стана, взе плика със снимките от бюрото и се обърна да излезе.
— Какво ще стане с него? — попита Шийла.
— Нищо — отговори Бош. — Всякаква давност за причиненото на теб отдавна е изтекла. Той ще се върне в караваната си. Шийла, може някога той да е бил носител на разрушаваща сила. Но животът се движи неспирно. Взима от един и го дава на друг. Сега баща ти е безсилният. Повярвай ми, той не може повече да те нарани.
— Какво ще правите със снимките?
— Трябва да бъдат приложени към делото. Никой няма да ги види.
— Искам да ги изгоря.
— Изгори спомените си. — Бош отново понечи да си тръгне, но чу смеха й и се обърна. — Какво има?
— Нищо. Цял ден седя и слушам хора, които се опитват да говорят като вас. Сега знам, че никой от тях няма да успее да се доближи до вярното звучене.
— Твоето е просто шоу-бизнес — каза Бош.
Докато вървяха към стълбището, минаха за втори път покрай всички актьори. Франк стоеше на площадката до стълбите и рецитираше репликите си на висок глас. Усмихна се на детективите и попита:
— Хей, момчета, вие сте от истинските, нали? Как мислите, че се справях вътре?
— Страхотен беше, Франк — отговори му Едгар. — Ти си направо професионалист, носиш си го в душата.
45.
В два следобед в петък Бош и Едгар се върнаха в участъка. Беше десетият ден на разследването. Дистанцията до убиеца на Артър Делакроа изобщо не беше скъсена в сравнение с времето, когато костите му кротко си бяха лежали на хълма над Уъндърланд Авеню. Ако теглеха чертата, резултатът включваше мъртво ченге и самоубил се разкаян педофил.
На бюрото на Бош, както винаги, го очакваше купчина бележки от телефонни обаждания, придружена този път от плик за вътрешна поща.
— Време беше — каза Бош, отвори плика и извади миникасетофона си. Натисна копчето, за да провери
