отлагането на разговора беше пълна глупост, защото щяха да го прехвърлят независимо дали щеше да се обади да го чуе лично, или не.
Остави телефона и бележката настрани и се опита да се съсредоточи върху разследването. По-точно върху информацията за скейтборда, намерен в къщата на Николас Трент. След десет дни усилена работа случаят напълно излизаше от контрол. Човек, чиято непричастност се беше борил да защити, сега се оказваше единствен заподозрян, свързан от уликите с жертвата. Следващата мисъл, произтичаща напълно естествено от този извод, се съдържаше в думите на Ървинг. Може би му беше време да си ходи.
Телефонът зазвъня. Отначало смяташе да не отговаря, но после реши, че съдбата му е неизбежна. Беше Едгар.
— Хари, какво правиш?
— Казах ти. Трябва да сляза до „експертизи“. — Иска му се да не споменава за последното откритие на Джеси преди да го е видял с очите си.
— Можех да дойда с теб.
— Загуба на време.
— Слушай, Хари, Билетс те търси и такова… носи се слух, че ще те местят.
— Не ми е известно.
— Ще ми кажеш, ако научиш нещо, нали? От доста време сме заедно.
— Първо на теб, Джери.
В Паркър Сентър един от полицаите във фоайето му помогна да качи куклата на Джеспър, който я прибра в шкафа за съхранение, после отведе Бош в лабораторията. Скейтбордът беше поставен върху маса за изследване. Джеспър включи една настолна лампа и изгаси централното осветление. После нагласи увеличителното стъкло, та Бош да разгледа надписа.
— Изглежда като полиран — каза Джеспър, докато Бош го разглеждаше. — Мисля, че в някакъв момент някой е направил пълен ремонт. Нови колела и нов лак.
— Ще трябва да го взема — каза Бош и се изправи. — Може би ще го покажа на някои хора.
— Аз приключих с него. Твой е.
— Провери ли дали това е единственият надпис?
— Да. Няма друг.
— Да ти се намира кутия?
— Мислех, че ще го подкараш на излизане оттук, Хари.
Бош не се усмихна.
— Шегувах се де.
— Аха. Разбрах.
Джеспър излезе от лабораторията и се върна с кашонче, достатъчно голямо да побере дъската. Сложи я вътре, сложи и колелата и винтовете, събрани в найлоново пликче. Бош му благодари.
— Успях ли да ти помогна, Хари?
— Да. Поне така мисля, Антоан.
Джеспър посочи бузата му.
— От бръснене?
— Нещо подобно.
Обратният път към Холивуд беше още по-бавен. Бош мислеше за Николас Трент и за скейтборда, опитваше се да напасне обясненията си в рамката на уликите, с които разполагаха!. Не се получаваше. Липсваше елемент на уравнението. Беше сигурен, че ако разполага с достатъчно време, ще стигне до решението.
В четири и половина влезе в участъка през задната врата с кашончето и бързо тръгна по коридора към общата зала, Манкиевич се подаде от стаята на дежурните и подвикна:
— Хари!
Бош хвърли поглед през рамо, без да спира.
— Здрасти.
— Чух новината. Ще ни липсваш.
Бош хвана кашончето в дясната си ръка и с лявата направи жест, сякаш я движеше по невидима гладка повърхност. Жестът беше запазен за патрулните коли и означаваше: спокойно плаване, братко. После продължи по коридора.
Едгар беше поставил върху двете им бюра голяма бяла дъска. На нея беше нарисувано нещо като термометър — Уъндърланд Авеню, с колелото накрая. Отделните къщи бяха обозначени с линии, а имената на притежателите им бяха написани със зелен, син или черен маркер. Мястото на намиране на костите беше маркирано с червен „Х“.
— Трябваше да направим диаграмата в самото начало — каза Едгар.
— Каква е системата?
— Зелените имена са на обитатели, преместили се през осемдесета. Сините са дошли след осемдесета и също са се изнесли. Черните са на настоящи обитатели на улицата, които са били такива отдавна. Като Гайо например. — Черните имена бяха само две — на доктора и на някой си Ал Хътър, който живееше в отдалечения от мястото на огледа край.
— Хубаво — каза Бош, въпреки че не му беше ясна ползата от всичко това.
— Какво носиш? — попита Едгар.
— Скейтборда. Джеспър откри нещо. — Разказа на партньора си за изрязаните година и инициали и му ги показа. — Ще трябва да отделим още внимание на Трент. Да се върнем към твоята теория, че се е преместил в квартала, защото е закопал там детето.
— Господи, Хари, аз го казах почти на майтап.
— Вече не е майтап. Ще трябва да се върнем в биографията на Трент поне до хиляда деветстотин и осемдесета.
— И междувременно ще ни връчат следващия случай. Чудничко.
— По радиото казаха, че в събота и неделя очакват да вали. Ако сме късметлии, хората ще си стоят по къщите и ще кротуват.
— Хари, повечето убийства стават по къщите.
Бош забеляза лейтенант Билетс — правеше му знаци да отиде в кабинета й. Беше забравил, че Едгар го беше предупредил, че тя го търси. Той посочи двамата с пръст в ням въпрос и в отговор Билетс посочи само него.
— Отивам на разговор.
— Късмет, партньоре — пожела му Едгар.
— Ако все още сме партньори.
Мина през залата и влезе в кабинета на лейтенанта. Тя заговори, без да го гледа:
— Хари, получил си известие от 0–3. Трябва да се свържеш с лейтенант Боленбах. Това е заповед.
— Попита ли къде ме местят?
— Не, Хари. Достатъчно съм ядосана от преместването ти. Страхувах се, че може да се хванем за гушите, а той няма нищо общо — просто съобщава новината.
— Ядосана си. — Бош се усмихна.
— Не искам да те загубя. Особено заради скапаната сръдня на някой си от голямото добрутро.
— Благодаря, лейтенант. Защо не му звъннеш сега, на говорител? Да приключим по-бързо.
Сега тя вече го погледна.
— Сигурен ли си? Мога да отида да си взема кафе и да те оставя сам.
— Няма проблем. Давай, обаждай се.
Тя включи телефона на говорител и набра номера на Боленбах. Той отговори веднага.
— Лейтенант, обажда се лейтенант Билето. При мен е детектив Бош.
— Благодаря, лейтенант. Момент да намеря заповедта. — Чу се шумолене на хартия. — Детектив Хай… Хероним… как се…
— Йероним — каза Бош. — Римува се с „аноним“.
— Така да е. Детектив Йероним Бош, заповядано е да се явите в отдел „кражби и убийства“ в нула осем нула нула часа на петнадесети януари. Това е всичко. Заповедта ясна ли ви е?
