— Какво мисли Джери?
— Не знам какво мисли. Ще се радва случаят да му се разкара от главата.
— С всички ни е така, Хари. Но не и ако Делакроа не е убиецът. Разполагаш ли с нещо по-конкретно в подкрепа на съмненията си?
Бош внимателно докосна раната си. Подутината беше спаднала, но не и дразненето при допир. Не можеше да се удържи да не я пипа непрекъснато.
— Тази нощ ходих на мястото на огледа. С трийсеткилорамова кукла от „експертизи“. Качих я догоре, поизпотих.
— Значи си доказал, че е възможно. Къде е?
— Аз качих кукла. Човекът е влачел сина си. Аз бях трезвен, а Делакроа казва. Аз съм се качвал и по- рано, той не. Не е могъл да се справи. Поне не сам.
— Мислиш, че са му помагали? Може би дъщерята?
— Може да са му помогнали, а може и никога да не е бил там. Днес говорихме с дъщерята и тя не ще да каже и дума против баща си. Нито дума. Можеш да се усъмниш, че са го направили заедно. Но не — ако тя имаше пръст, защо ще ни се обажда и ще ни помага да идентифицираме костите? Не се връзва.
Билетс не коментира. Бош погледна часовника си и видя, че е единайсет. Искаше да гледа новините. Превключи от видео на емисията на Канал 4.
— Гледаш ли новините? — попита Бош.
— Да. По Канал Четири.
Беше водещата новина — баща убива сина си и после заравя тялото, за да бъде арестуван двайсет години по-късно заради едно куче. Истинска лосанжелиска проза. И двамата гледаха мълчаливо. Коментарът на Джуди Съртейн не съдържаше неточности, което изненада Бош.
— Не е лошо — каза той след края. — Най-сетне напипаха верния тон. — После, преди началото на следващата история от емисията, пак изключи звука. Ставаше дума за човешките кости, намерени в ямите при Ла Бреа. Показваха Голихър по време на пресконференция, застанал през рояк микрофони.
— Хари, кажи какво още не ти дава мира — обади се Билетс. — Не може да е само усещането ти, че не го е направил той. А що се отнася до дъщерята, обаждането й не ме притеснява. Видяла е първите новини по телевизията и е решила да лепне всичко на Трент. След двайсет години притеснения е намерила начин да се отърве от тях.
— Не знам. Не ми звучи реалистично.
— И какво ще правиш?
— Ще мина през всичко от началото. Стъпка по стъпка.
— Кога е първото заседание, утре ли?
— Аха.
— Нямаш достатъчно време, Хари.
— Знам. Но ще го направя. Вече напипах противоречие, което не бях забелязал.
— Какво?
— Делакроа каза, че е убил момчето сутринта, след като открил, че не е отишло на училище. При първия разговор с дъщерята тя ни каза, че Артър не се е прибрал от училище.
Билетс се изкиска пренебрежително.
— Хари, това е дреболия. Става дума за действия на пияница отпреди двайсет години. Ще провериш училищните дневници, така ли?
— Утре.
— Чак тогава догадката ти може да се потвърди. Но как може сестрата да знае със сигурност дали е отишъл на училище, или не? Тя знае само, че по-късно не е бил вкъщи.
Изобщо не си убедителен.
— Знам. Не се и опитвам. Предавам ти само наблюденията си.
— Намерихте ли нещо като претърсихте караваната?
— Не сме претърсвали още. Той започна да говори почти с влизането ни. Отиваме утре след заседанието.
— Какъв е периодът на валидност на заповедта?
— Четиридесет и осем часа. Имаме време. — Темата за караваната го подсети за котката на Делакроа. Беше я забравил. — По дяволите!
— Какво има?
— Забравих за котката му. Делакроа има котка. Обещах му да намеря съсед, който да се грижи за нея.
— Трябваше да се обадиш на „ветеринарен контрол“.
— Той не позволи. Всъщност ти нали имаш котки?
— Да, но няма да взема още една.
— Нямам това предвид. Искам да разбера колко време могат да издържат без храна и вода.
— Не си оставил никаква храна?
— Оставих, но най-вероятно досега е изядена.
— Ако днес е хранена, ще издържи до утре. Но няма да е много доволна. Може да поразпердушини едно-друго.
— Вече го е правила. Виж, трябва да свършваме. Искам да видя остатъка от касетата.
— Добре, Хари. И не режи клона, на който седиш.
Затвориха и Бош отново пусна касетата със самопризнанието. Но почти веднага я спря. Мисълта за котката не го оставяше на мира. Досега вече трябваше да се е погрижил за това. Реши да отиде веднага.
41.
Бош спря на един открит паркинг, разположен малко след целта на пътуването му, остави кутията с котешка храна в колата и се върна пешком до караваната, до същото място, от което беше наблюдавал тропането на Едгар по вратата. Въпреки късния час колите по магистралата продължаваха да бучат и това му пречеше да разбере има ли някакви звуци или движение вътре.
Извади пистолета от кобура, отиде до вратата и внимателно завъртя топката на бравата. Тя поддаде. Той долепи ухо до вратата и се вслуша. Не се чуваше нищо. Бавно завъртя топката и отвори, вдигнал оръжието си за стрелба.
Дневната беше празна. Нищо. Бош влезе и затвори безшумно вратата.
Огледа кухнята и коридора към спалнята. Вратата беше открехната. Никой не се виждаше, но се чуваше хлопане, като от затваряне на чекмеджета. Миризмата на котешка урина беше ужасна. Чинийката под масата в кухнята беше сметена, а кутията с вода — почти празна. Бош тръгна по коридора към спалнята — и изведнъж вратата й се отвори и оттам излезе фигура с наведена глава.
Когато го видя, Шийла Делакроа изпищя. Детективът свали пистолета. Шийла постави ръка на гърдите си. Очите й бяха разширени от уплаха.
— Какво правите тук?
Бош прибра оръжието си в кобура.
— Тъкмо щях да те попитам същото.
— Тук живее баща ми. Имам ключ.
— И?
— Бях… Бях притеснена за котката. Търсех я. Какво ви е на лицето?
Бош се промуши покрай нея в тесния коридор и влезе в спалнята.
— Малко произшествие. — Огледа се, но не забеляза нито котка, нито нещо друго, привличащо вниманието.
— Мисля, че е под леглото. Не можах да я изкарам от там.
Бош я докосна по рамото и я побутна към дневната.
— Хайде да седнем.
Тя се настани в люлеещия се стол, а Бош остана прав.
