един мъж, когото Бош не познаваше. Мъжът разглеждаше Делакроа през стъклото, а Едгар тъкмо посягаше да изключи видеозаписа.
— Не изключвай — бързо изкомандва Бош.
Едгар отдръпна ръката си.
— Нека си работи. Ако започне да се сеща и за други неща, не искам после някой да каже, че сме му подсказали какво да говори.
Другият мъж се обърна към Бош и му подаде ръка. Не изглеждаше на повече от тридесет години. С черна коса, пригладена назад, и много бяла кожа. На лицето му цъфтеше широка усмивка.
— Здравейте. Аз съм Джордж Портюгъл, заместник областен прокурор.
Бош остави празните чаши на масата и стисна ръката му.
— Изглежда интересен случай — продължи Портюгъл.
— И става все по-интересен — каза Бош.
— От видяното през последните десет минути, няма изобщо от какво да се притеснявате. В кърпа ви е вързан.
Бош кимна, без да се усмихва. Идеше му да се изсмее на нелепиците на Портюгъл. Собственият му опит му подсказваше много повече от инстинкта на някакъв младок прокурор. И знаеше какво им беше струвало, за да стигнат-до разпита на Делакроа от другата страна на непрозрачното стъкло. В живота понятия като „вързано в кърпа“ или „безплатен обяд“ бяха еднакво безсъдържателни.
37.
В седем вечерта Бош и Едгар откараха Самюъл Делакроа до Паркър Сентър, за да бъде задържан по обвинение в убийството на сина си. Разпитът, в присъствието на Портюгъл, беше продължил още един час, без да добави нещо повече от маловажни детайли за престъплението. Споменът на бащата за смъртта на сина му и за собственото му участие в причиняването й бяха поизтрити от промеждутъка от двайсет години и порядъчно количество уиски.
Портюгъл си тръгна, напълно убеден, Че случаят е левашки, в противовес на мнението на Бош. Доброволните признания не се радваха на особеното му доверие, което го различаваше от останалите следователи и от много прокурори. Убеждението му бе, че истинското разкаяние се среща рядко. Недоверието му се засилваше, колкото по-неочаквано идваха признанията, защото търсеше скрита игра. В представите му всяко дело беше като строяща се къща. Самопризнанието играеше ролята на първата плоча. Ако бъдеше поставена неправилно или бетонът не беше качествен, къщата може да не издържи още на първото земетресение. Докато караше Делакроа към Паркър Сентър, Бош не можеше да се отърве от мисълта, че в основата на тази специално къща зеят невидими пукнатини. И че земетресението е предстоящо.
Мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон. Беше лейтенант Билетс.
— Измъкнахте се преди да успеем да поговорим.
— Караме го в Паркър Сентър, за да бъде официално задържан.
— Струваш ми се щастлив.
— Ами… не мога да говоря в момента.
— Сериозно ли е, или само си придаваш важност?
— Не знам още.
— Ървинг и „връзки с медиите“ ми счупиха телефона. Предполагам, че от прокуратурата е изтекло, че скоро ще има повдигане на обвинение. Как искаш да се оправям с положението?
Бош погледна часовника си. Планът му беше след като оставят Делакроа в Паркър Сентър, да отскочат до къщата на Шийла Делакроа преди осем. Лошото беше, че ако се направеше съобщение за пресата, репортерите можеха да ги изпреварят.
— Иска ни се да стигнем първи до дъщерята. Би ли могла да се свържеш с прокуратурата и да ги помолиш да задържат до девет? Същото се отнася и за „връзки с медиите“.
— Няма проблем. Виж какво, обади ми се, след като го оставите. Вкъщи. Ако има усложнения, искам да съм наясно.
— Дадено.
Бош затвори и погледна Едгар.
— Явно първото, което е направил Портюгъл, е било да се свърже с пресофиса им.
— Сигурно. Първият му голям случай. Сега му е паднало да трупа слава.
— Аха.
Продължиха в мълчание. Бош си мислеше за всички неприятности, в които беше въвлякъл Билетс досега. Случаят се преместваше от царството на полицейското разследване в царството на съдебната система. Имаше още следователска работа, но след задържането на заподозрян и намесата на прокуратурата случаите значително променяха характера си. В повечето от тях Бош изпитваше дълбоко облекчение и удовлетворение при задържането на убиец. Все едно че бе допринесъл за някаква промяна. Но не и този път и не можеше да разбере защо.
Нямаше особени основания за радост, при положение че цената за разплитането на случая се беше оказала толкова висока. Наистина откарваха в затвора призналия си убиец на дете. Но Николас Трент и Джулия Брашър бяха мъртви.
В къщата, която беше построил, бяха вградени и стаи за призраците им. Те нямаше да го оставят на мира.
— За дъщеря ми ли ставаше дума преди малко? С нея ли ще разговаряте?
Бош погледна в предното огледало. Делакроа се беше сгънал напред, защото ръцете му бяха заключени зад гърба. Бош нагласи огледалото и включи лампичката, за да види очите му.
— Да, ще й съобщим новината.
— Трябва ли? Налага ли се да намесвате и нея?
— Нямаме избор. Става дума за брат й и за баща й.
Стигнаха до изхода на улица „Лос Анжелис“. След пет минути щяха да са на гърба на Паркър Сентър, където се отвеждаха задържаните.
— Какво ще й кажете?
— Каквото чухме от вас. Че вие сте убили Артър. Искаме да й го кажем преди да я нападнат репортерите или да го види по новините.
Делакроа кимна. Очите му срещнаха тези на Бош.
— Ще й предадете ли нещо от мен?
— Какво?
Бош бръкна във вътрешния си джоб за касетофона, но си спомни, че още не са му го върнали, и прокле и Брадли, и собствената си добра воля да сътрудничи на „вътрешни разследвания“.
— Просто й кажете, че съжалявам за всичко. Само това. Съжалявам за всичко. Така й кажете.
— Разбрах. Нещо друго?
— Не, само това.
Едгар се помести в седалката си, за да може да се извърне към Делакроа.
— Съжаляваш, а? — каза той. — Не е ли малко късничко, след двайсет години?
— Вие нищо не знаете — отвърна ядосано Делакроа. — Изплаках си очите за двайсет години.
— Да бе — не му остави последната дума Едгар. — Изплакал си ги в уискито. Но не е било достатъчен подтик преди да се появим. Недостатъчно, за да изпълзиш от бутилката, да се предадеш в полицията, за да може момчето ти да е извадено от оная мръсотия и да му се направи нормално погребение. Всичко, което е останало от него, са кости, разбираш ли? Кости.
Бош пак погледна в огледалото. Делакроа се наведе още повече напред, главата му се опря на облегалката на предна-та седалка.
— Не можех — каза той. — Дори не… — Раменете му се разтресоха от плач.
— „Дори не“ какво? — попита Бош.
Отговор не последва.
— „Дори не“ какво? — повтори Бош по-високо.
