— Със сина ми.
— Знаете ли какво се е случило?
— Без съмнение. Аз го направих.
Бош едва не изруга на глас. Техният заподозрян буквално беше направил признание преди да успеят да му кажат какви са правата му и да го посъветват да се въздържа от обвиняващи го изявления.
— Господин Делакроа, замълчете. Сега ще ви кажа какви са правата ви.
— Аз само искам…
— Не, моля ви, не казвайте нищо. Още не. Нека първо се погрижим за правата ви и после ще изслушаме всичко, което пожелаете да ни кажете.
Делакроа махна с ръка, сякаш думите на Бош нямаха значение. Сякаш нищо нямаше значение.
— Джери, къде ти е касетофонът? Моя още не са ми го върнали от „вътрешни разследвания“.
— В колата. Но не знам дали има батерии.
— Иди провери.
Едгар излезе и Бош зачака в мълчание. Делакроа подпря лакти на колената си и скри лице в ръцете си. Бош го гледаше. Не се случваше често, но нямаше да му е за първи път да чуе от раз пълните признания на заподозрян.
Едгар се върна с касетофона, но поклати глава.
— Батериите са на нула. Мислех, че носиш твоя.
— Мамка му! Води записки тогава.
Бош извади една от визитните си картички. Беше ги поръчал с напечатани на гърба им права на арестувания и място за подпис. Прочете текста и попита Делакроа дали разбира смисъла на прочетеното. Мъжът кимна.
— Това за „да“ ли трябва да се приема?
— Да, това е „да“.
— Тогава подпишете на определеното място. — Бош подаде на Делакроа картичката и химикалка. След като на визитката беше сложен подпис, я върна при другите и седна на ръба на люлеещия се стол.
— Сега, господин Делакроа, желаете ли да повторите казаното преди няколко минути от вас?
Делакроа сви рамене, сякаш ставаше въпрос за дреболия.
— Аз убих сина си. Артър. Аз го убих. Знаех, че ще ме намерите някой ден. Доста се забавихте.
Бош погледна Едгар, който пишеше в бележника си. Щяха все пак да имат някакъв запис на признанията на Делакроа. Замълча, за да го подкани да продължи. Вместо това мъжът отново зарови лице в ръцете си и се разплака.
— Бог да ми е на помощ… Аз го направих.
Едгар бързо направи знак с вдигнати палци — разполагаха с повече, отколкото им беше необходимо, за да продължат към следващия етап на разпит със запис в участъка.
— Господин Делакроа, имате ли котка? — попита Бош.
— Да. Котарак.
— Къде е?
— Някъде тук. Вероятно спи на леглото. Защо?
— Ще се обадим на „Контрол по животните“ и те ще го приберат, за да се грижат за него. Вие ще трябва да ни придружите. И ще продължим разпита ви в полицейския участък.
В погледа на Делакроа се появи тревога.
— Не. „Контрол по животните“ няма да се грижат за него. Ще го умъртвят в момента, когато разберат, че няма да си го взимам.
— Не можем да го оставим просто така.
— Госпожа Крески ще се грижи за него, тя е съседката ми. Може да идва и да го храни.
Бош поклати глава отрицателно. Най-малко беше очаквал усложнения заради една котка.
— Не е възможно. Трябва да запечатаме жилището, докато проведем претърсването.
— И какво има да търсите? — попита наистина ядосано Делакроа. — Казвам ви каквото искате да знаете. Аз убих сина си. Стана случайно. Сигурно съм го ударил прекалено силно. Аз… — Делакроа отново се разплака. — Господи… Какво направих?
Бош се изправи. Искаше да отведе заподозрения в стая за разпит в участъка. Напрежението му беше отминало, заменено от съзнанието, че разполага с малко време. Атаките на вина и нечиста съвест не се отличаваха с продължителност. Искаше да запечати Делакроа на видео и аудиолента преди да е решил да говори с адвокат и до мозъка му да достигне осъзнаването на факта, че сам се осъжда да прекара остатъка от живота си в помещение с размери 2 на З метра.
— Добре, ще се занимаем с котешкия проблем по-късно — каза Бош. — Ще му оставим достатъчно храна засега. Станете, господин Делакроа, тръгваме.
Делакроа се изправи.
— Мога ли да се преоблека в по-прилични дрехи? Тези са доста стари и ги нося само вкъщи.
— Не се притеснявайте за това — отвърна Бош. — Ще ви донесем дрехи.
Пропусна да спомене, че дрехите няма да са от неговите собствени. Щяха да му дадат затворнически комбинезон с номер на гърба. Неговият щеше да е в жълт цвят, запазен за убийците.
— Ще ми сложите ли белезници?
— Трябва — каза Бош. — Такива са правилата. — Той застана зад Делакроа, за да заключи ръцете му на гърба.
— Знаете ли, бях актьор. Веднъж играх затворник в „Беглецът“. В първите серии, с Дейвид Янсен. Беше само малка роля. Седях на пейка до Янсен, това беше всичко. Мисля, че се предполагаше, че съм дрогиран.
Бош не каза нищо, само леко побутна Делакроа към тясната врата на караваната.
— Не знам защо си го спомних — каза арестуваният.
— В моменти като този хората си припомнят възможно най-странните неща — каза Едгар.
— Внимавайте със стъпалата — предупреди Бош.
Изведоха го — Едгар напред, Бош отзад.
— Има ли ключ? — попита Бош.
— На тезгяха в кухнята.
Бош се върна и намери ключовете. После започна да отваря един след друг шкафовете, докато намери котешката храна. Изсипа остатъка от съдържанието й в хартиената чиния под масата. Съвсем скоро щеше да се наложи да се занимае с животното.
Когато излезе от караваната, Едгар вече беше настанил Делакроа на задната седалка на колата. Един съсед ги наблюдаваше от отворената си врата наблизо. Бош затвори и заключи вратата на жилището на Делакроа.
35.
Бош провря главата си през вратата на кабинета на лейтенант Билетс. Тя работеше нещо на компютъра си. Бюрото й беше почистено — явно се готвеше да си тръгва.
— Да? — каза тя, без да поглежда кой е.
— Изглежда, късметът ни споходи — каза Бош.
Билетс се обърна към него.
— Нека да позная. Делакроа ви кани на гости, сяда и признава.
Бош кимна.
— Горе-долу.
Очите й се разшириха от изненада.
— Мамка му, бъзикаш ме!
— Каза, че той го е направил. Наложи се да му затворим устата, за да го запишем тук на касета. Изглеждаше, сякаш ни е чакал да се появим.
Билетс продължи да пита, докато Бош ней предаде цялата поредица от събития, включително липсата на работещ касетофон, на който да запишат признанията на Делакроа. Последното предизвика
