На ваше място не бих обвинил Одри.
— Няма да го направя.
Той ме погледна, като наведе брадичка, за да вижда над очилата.
— Е, какво мога да направя за вас, детектив, или по-скоро господин Бош? Остават ми три километра и приключваме.
Вдясно от Тейлър имаше уред за коремни преси. Седнах на седалката, извадих писалката от джоба на ризата си и се приготвих да записвам.
— Не знам дали ме помните, но ние сме разговаряли, господин Тейлър. Преди четири години, когато трупът на Анджела Бентън бе намерен във вестибюла на жилищната сграда, където е живеела. Случаят ми бе възложен. С вас разговаряхме в кабинета ви в „Айдолон“. В киностудия „Арчуей“. Бях с партньорката си Кизмин Райдър.
— Спомням си. Чернокожата. Каза, че познавала Анджела от фитнес центъра. Тогава ми вдъхнахте увереност. Но после изчезнахте. И повече не се…
— Отстраниха ни от случая. Работехме в холивудското районно управление. След обира и престрелката няколко дни по-късно разследването ни бе взето. Пое го отдел „Обири и убийства“.
От велоергометъра се чу приглушен камбанен звън. Вероятно това означаваше, че Тейлър е навъртял километър и половина.
— Спомням си ги онези типове — подигравателно каза той. — Куку и Пипе. Не предизвикаха никакви симпатии у мен. Единият се интересуваше повече от длъжността на технически консултант във филмите ми, отколкото от възложения му случай. Какво стана с тях?
— Единият е мъртъв, а другият напусна полицията.
Дорси и Крос. Познавах ги. Като оставим настрана описанието на Тейлър, те бяха способни детективи. Не отиваш в отдел „Обири и убийства“, без да си положил усилия. Не казах на Тейлър, че Джак Дорси и Лотън Крос бяха станали известни в детективските среди като партньори, които имат изключително лош късмет. Докато работеха по едно разследване, възложено им няколко месеца след случая Анджела Бентън, те се бяха отбили в някакъв бар в Холивуд, за да обядват. Седели си в сепарето, хапвали сандвичи с шунка и пиели бира, когато в заведението нахлул въоръжен крадец. Предполагаше се, че Дорси, който седял с лице към вратата, се опитал да излезе от сепарето, но се забавил. Стрелецът го покосил, преди да успее да дръпне предпазителя на пистолета си, и Дорси се строполил на пода. Единият куршум, изстрелян по Крос, охлузил черепа му, а вторият го улучил във врата и заседнал в гръбначния му стълб. Барманът бил екзекутиран последен от упор.
— И какво стана с разследването? — риторично попита Тейлър. В гласа му не прозвуча състрадание към простреляните ченгета. — Нищо. Обзалагам се, че събира прах като този евтин костюм, който сте извадили от дрешника, преди да дойдете при мен.
Приех обидата, защото се налагаше. Само кимнах, сякаш бях съгласен с него. Не знаех дали гневът му е насочен срещу неразкритото убийство на Анджела Бентън, или към случилото се по-късно — обира, следващото убийство и спирането на снимките на филма му.
— Момчетата работиха непрекъснато през следващата половин година — казах аз. — После им възложиха и други случаи. Постоянно се появяват нови случаи, господин Тейлър. Не е като във филмите ви. Макар да ми се иска да е така.
— Да, винаги има други случаи. Това е най-лесният изход, нали? Виновна е прекалената заетост. А през това време момичето си остава убито и парите ги няма. Жалко. Обаче хоп — следващият случай. Давай напред.
Изчаках, за да видя дали е приключил с кратката си реч, но той продължи.
— Сега обаче, четири години по-късно, вие се появявате отново. Каква е историята ви, Бош? Прилъгали сте семейството й да ви наеме?
— Не. Семейството й е в Охайо. Не съм им се обаждал.
— Тогава какво?
— Убийството е неразкрито, господин Тейлър. А аз държа на този случай. Мисля, че разследването не е било извършено с необходимата… всеотдайност.
— Това ли е всичко?
Кимнах. Тейлър направи същото, сетне каза:
— Петдесет хиляди.
— Моля?
— Ще ви платя петдесет хиляди долара, ако разкриете случая. Няма да има филм, ако не го разнищите.
— Господин Тейлър, останали сте с погрешно убеждение.
Не искам парите ви и това не е филм. В момента ми е необходима само помощта ви.
— Изслушайте ме. Имам нюх към хубавите истории. Детектив, обсебен от неразкрито убийство. Темата е универсална, изпитана и достоверна. Петдесет хиляди като начало и може да говорим за още накрая.
Взех тетрадката и писалката си и станах. Разговорът не водеше доникъде или поне не в посоката, в която исках.
— Благодаря, че ми отделихте време, господин Тейлър. Ако не мога да намеря изхода, ще свиркам.
Тръгнах към вратата и от велоергометъра отново се чу камбанен звън.
— На финалната права сме, Бош. Върнете се и ми задайте въпросите си. Ще си задържа петдесетте хиляди, щом не ги искате.
Обърнах се към него, но не седнах. Пак отворих тетрадката.
— Да започнем с парите — казах. — Кой от компанията ви, знаеше за тях? Имам предвид кой знаеше подробностите? Кога ще пристигнат на снимачната площадка и как ще бъдат доставени? Всеки и всичко, което си спомняте. Започвам почти от нулата.
2
Анджела Бентън умря на двайсет и четвъртия си рожден ден. Тялото й бе намерено върху испанските плочки във вестибюла на сградата, в която живееше — на Фаунтин, близо до Ла Бреа. Ключът й беше в пощенската кутия. Вътре имаше и две картички за рождения й ден, изпратени поотделно от Кълъмбъс, Охайо, от майка й и от баща й. Оказа се, че не са разведени, а всеки е искал да напише пожеланията си за рождения ден на дъщеря си.
Бентън бе удушена. Преди или след смъртта й — по всяка вероятност след — блузата и сутиенът бяха разкъсани и гърдите й бяха разголени. Убиецът бе мастурбирал върху трупа и бе оставил малко количество семенна течност, която бе взета от съдебномедицинските експерти за анализ на ДНК. Чантата й бе открадната и така и не се намери.
Смъртта бе настъпила между двайсет и три часа и полунощ. Трупът бе открит от друг обитател на жилищната сграда — излязъл от апартамента си в дванайсет и трийсет, за да разходи кучето си.
И тогава на сцената се появих аз. Навремето бях детектив в холивудското районно управление на полицията в Лос Анджелис. Имах двама партньори. Работехме по трима вместо по двама като част от експериментална конфигурация с цел по-бързо разкриване на престъпленията. Кизмин Райдър, Джери Едгар и аз бяхме повикани по пейджърите в един след полунощ. Срещнахме се в холивудския участък, качихме се на две служебни коли „Краун Виктория“ и отидохме на местопрестъплението. Видяхме трупа на Анджела Бентън около два-три часа, след като беше убита.
Лежеше на една страна върху кафявите плочки с цвета на засъхнала кръв. Очите й бяха отворени и изцъклени и загрозяваха красивото лице. Роговиците имаха кръвоизливи, разголената й гръд беше почти плоска. Приличаше на момчешка и си помислих, че това вероятно е било лично неудобство за този град, където физическите атрибути често надделяват над душевната същност. Убиецът бе разкъсал блузата и сутиена й, за да покаже интимната й уязвимост, сякаш не беше достатъчно да отнеме живота й.
Но най-ясно си спомням ръцете й. Когато безжизненото й тяло се бе свлякло на плочките, ръцете й се бяха доближили една до друга от лявата й страна и бяха останали протегнати над главата, сякаш умоляваха някого за нещо. Приличаха на ръце от ренесансова картина. Работил съм върху почти хиляди убийства, но никога положението на труп не ме е поразявало толкова силно.
