разследването по всички правила. Предприехме правилните ходове в подходящия момент. Не съжалявам за това.
Но след четвъртата сутрин разследването вече не беше мое. Намеси се отдел „Обири и убийства“ и ни го отне. Поеха го Джак Дорси и Лотън Крос. В случая имаше всичко, което този отдел харесва в престъпленията — филми, пари и убийство. Но те не стигнаха доникъде, заловиха се с други престъпления и после влезли в „Нат“ да хапнат сандвичи с шунка и да пийнат бира — и им сервирали нещо съвсем различно. Разследването сякаш умря заедно с Дорси. Крос оживя, но така и не се възстанови: излезе от шестседмичната кома, без да си спомня нищо за стрелбата и без да усеща нищо от врата надолу. Беше свързан с апарат за изкуствено дишане и много хора от отдела решиха, че е извадил по-лош късмет от Дорси, защото е оцелял, но всъщност вече не живее.
През това време случаят на Анджела Бентън събираше прах. Всичко, до което се бяха докоснали Дорси и Крос, се заразяваше с лошия им късмет. Вече никой не работеше по това убийство. На всеки шест месеца някой от отдела изваждаше папката, издухваше праха, написваше датата и „Няма ново развитие“ и после я връщаше на мястото й до следващия път. В полицията на Лос Анджелис това се нарича надлежно старание.
Изминаха четири години. Бях напуснал от осем месеца и слушах джаз, стоях до късно, гледах стените и пиех твърде много червено вино. И после ми се обадиха по телефона. Лотън Крос. Най-после бе научил, че съм напуснал полицията. Беше накарал жена си да набере номера ми и да държи слушалката до ухото му.
— Хари, понякога мислиш ли за Анджела Бентън?
— Непрекъснато.
— И аз, Хари. Паметта ми се възвърна и често мисля за нея.
Това беше всичко, от което се нуждаех. Когато излязох за последен път от холивудското районно управление, смятах, че съм се наситил на тази работа, видял съм последния труп и съм провел последния разпит с човек, който ме лъже. Но въпреки това приех предизвикателството и тръгнах. Носех кашон, пълен с папки — копия на неразкритите престъпления през дванайсетте ми години служба в холивудския отдел „Убийства“.
Папката на Анджела Бентън също беше там. Не беше необходимо да я отварям, за да си припомня подробностите и начина, по който изглеждаше трупът — незащитен и осквернен. Още ме побиваха тръпки. Смайваше ме това, че животът й не бе струвал нищо, докато не бяха откраднати два милиона долара.
За мен случаят не беше приключен. Важните клечки ми го бяха взели, преди да успея да го реша. Такъв е животът в полицията на Лос Анджелис. Но обаждането на Лотън Крос промени всичко. И сложи край на дългата ми почивка. Даде ми работа.
3
Вече не носех полицейска значка, но бях запазил хилядите навици и инстинкти, които я съпътстват. Досущ отказал цигарите пушач, чиято ръка постоянно бърка в джоба на ризата, само за да установи, че пакетът вече не е там, аз непрекъснато търсех утехата на значката. Почти трийсет години от живота си бях част от организация, насърчаваща изолацията от външния свят и поощряваща девиза „ние срещу тях“. Бях част от култа на полицейската религия, но сега бях отлъчен и представлявах част от външния свят. Нямах значка. Вече не бях един от „нас“, а един от „тях“.
Месеците минаваха и нямаше ден, в който да не съжалявам за решението си да напусна полицията и после да се радвам, че съм го направил. През онзи период главната ми работа беше да отделя значката и онова, което символизираше, от личната си цел. Дълго бях мислил, че двете са неразривно свързани и не мога да имам едното без другото. Но през тези седмици и месеци осъзнах, че едното е по-важно и надделява. Целта в живота ми си оставяше непокътната. С полицейската значка или без нея, работата ми на този свят беше да търся справедливост за убитите.
Когато след разговора с Лотън Крос затворих телефона, знаех, че съм готов и е време отново да се заема със задълженията си. Отидох до дрешника в коридора и извадих кашона с прашните папки и гласовете на мъртвите. Говореха ми в спомени. Във видения от сцените на престъпленията. От всички тях най-ясно си спомнях Анджела Бентън. Не бях забравил простряното й на испанските плочки тяло и ръцете, протегнати към мен.
Вече имах ясна цел.
4
Сутринта след разговора ми с Александър Тейлър седях в трапезарията в къщата ми на Удроу Уилсън Драйв. В кухнята имаше горещо кафе. Бях заредил пет компактдиска на Арт Пепър и бях сложил пред себе си документите и снимките от папката на Анджела Бентън.
Това не бяха всичките материали, защото случаят бе поет от отдел „Обири и убийства“ точно когато разследването започваше да се фокусира и преди да бъдат написани много от докладите. Съдържанието на папката беше само началото. Бях я взел от мястото на престъплението преди четири години и разполагах само с нея. И с имената, които Александър Тейлър ми бе казал предишния ден.
Докато се приготвях за ден на издирване на хора и извършване на разпити, погледът ми бе привлечен от купчинка изрезки от вестници с пожълтели краища. Взех ги и започнах да ги преглеждам.
Отначало за убийството на Анджела Бентън имаше само кратък репортаж в „Лос Анджелис Таймс“. Спомням си колко много ме възмути това. Нужни ни бяха свидетели, които вероятно бяха видели убийството и евентуално колата и маршрута за бягство на убиеца. Трябваше да знаем какви са били действията на жертвата преди да я нападнат. Тя бе убита на рождения си ден. Къде и с кого бе прекарала вечерта преди да се върне вкъщи? Един от най-добрите начини беше да помолим гражданите да се обадят чрез новинарските емисии. И тъй като „Таймс“ реши да публикува само кратък репортаж във втората си част, не получихме почти никаква помощ от хората. Обадих се на репортерката, за да изразя негодуванието си. Тя ми отговори, че допитванията до общественото мнение показват, че на читателите са им омръзнали вестници, пълни с разкази за смърт и трагедии. Каза ми, че новинарската ниша за криминални истории се стеснява и че не може да се направи нищо. За утеха написа статия за броя за следващия ден, където в един ред се споменаваше, че полицията търси помощ от гражданите. Но репортажът беше още по-кратък от първия и забутан още по-на-вътре във вестника. Никой не ни се обади.
Нещата се промениха три дни по-късно, когато историята се появи на първата страница и стана водеща новина за всяка телевизионна станция в града. Взех първата изрезка от купчинката и я прочетох може би за стотен път.
Смъртоносна реалност се смеси с холивудска фантазия в петък сутринта, когато полицаи и охрана размениха изстрели с въоръжени бандити по време на обир на два милиона долара в брой, използвани за филм за обир на два милиона долара в брой. Простреляни са двама банкови служители, единият фатално.
Въоръжените бандити са избягали с парите, след като са открили огън по охраната и истински полицейски детектив, който случайно е бил на снимачната площадка. Според полицията кръвта, намерена по-късно в изоставеното превозно средство, използвано за бягството, показва, че поне един от бандитите също е бил прострелян.
