във въздуха. Маки спря и другият монтьор му каза нещо.
— Предполагам, че му съобщава за телефонното обаждане — каза Бош. — Маки не изглежда особено загрижен. В момента вида мобифон от джоба си. Сигурно звъни на човека, който си мисли, че го е търсил.
И като четеше по устните на Маки, продължи:
— Ей, ти ли си ме търсила?
Разговорът скоро приключи.
— Явно не — каза Бош.
Маки прибра мобилния телефон в джоба си.
— Обади се само на един номер — отбеляза Райдър. — Явно не води богат обществен живот.
— На ризата му пише „Ро“ — отвърна Хари. — Ако приятелят му е казал, че са търсили Роланд, Маки може да го е свел до единствената жена, която го нарича така.
— Какво прави сега?
— Не го виждам. Влезе навътре.
— Може би трябва да се измъкнем оттук, преди да започне да се оглежда, а?
— Я стига. Само едно обаждане и вече си мислиш, че ще реши, че някой го дебне след седемнайсет години?
— Не, не заради Беки. Безпокоя се за онова, в което се е забъркал в момента. Може да сме се натъкнали на нещо, без изобщо да подозираме.
Бош свали бинокъла. Райдър имаше право. — Добре, видяхме го. Да се махаме оттук. Да вървим при Мюриъл Верлорън.
— Ами Панорама Сити?
— Панорама Сити може да почака. И двамата сме наясно, че той вече не живее на оня адрес. Проверката му е чиста формалност.
Хари даде на заден, за да излезе от паркинга.
— Смяташ ли, че първо трябва да се обадим на Мюриъл? — попита Райдър.
— Не. Ще й се изтърсим изневиделица.
— Да бе. Много ни бива за тия неща.
12
След десет минути бяха пред къщата на Верлорън. Кварталът, в който беше живяла Беки, все още изглеждаше приятен и безопасен. Ред Меса Уей бе с широки тротоари и много дървета Повечето къщи бяха големи, с просторни дворове. През шейсетте години тъкмо по-големите имоти бяха привличали хората в северозападния край на града. Четири десетилетия по-късно дърветата бяха пораснали и кварталът имаше вид на сплотена общност.
Домът на семейство Верлорън беше един от малкото с втори етаж. Пак си бе класическо ранчо, но покривът беше повдигнат над двойния гараж. От следственото дело Бош знаеше, че спалнята на Беки е била в дъното над гаража.
Паркираха на отбивката и тръгнаха към входа. Бош натисна звънеца и чу как звънът отеква вътре — единичен тон, някак много далечен и самотен.
Отвори жена, облечена в безформен дълъг син пуловер, който скриваше безформеното й тяло. Носеше сандали с равни подметки. Косата й беше боядисана в червено с прекалено оранжев оттенък. Приличаше на самоделно изпълнение, което не е минало според плановете, но тя или не бе забелязала, или не я беше грижа. В мига, в който вратата се открехна, през процепа се шмугна сива котка и изфуча в предния двор.
— Къде побягна пак, Смоук! — извика жената. После ги погледна. — Какво обичате?
— Госпожа Верлорън? — попита Райдър.
— Да, какво има?
— Ние сме от полицията. Бихме искали да поговорим за дъщеря ви.
Още щом Киз изрече думата „полиция“ и преди да стигне до „дъщеря“, Мюриъл Верлорън вдигна ръце към устата си и реагира така, сякаш тъкмо й съобщаваха за смъртта на Беки.
— Боже Господи! Кажете ми, че сте го заловили! Кажете ми, че сте заловили мръсника, който ми отне момиченцето.
Райдър утешително протегна ръка към рамото й.
— Не е толкова просто, госпожо. Може ли да поговорим вътре?
Жената се отдръпна и ги пусна да влязат. Като че ли шепнеше нещо и Бош си помисли, че се моли. Щом влязоха, Мюриъл затвори вратата, но не и преди още веднъж да извика на избягалата котка.
Вътре миришеше така, като че ли котката не бягаше достатъчно често. Жената ги въведе в грижливо подредена дневна, ала със стари захабени мебели. Във въздуха се носеше специфичната миризма на котешка урина. Бош съжали, че не е поканил Мюриъл Верлорън на разговор в Паркър Сентър, но знаеше, че това щеше да е грешка. Трябваше да разгледат тази къща.
Седнаха един до друг на дивана, а жената се тръшна на един от фотьойлите срещу тях. Хари забеляза отпечатъци от лапи по стъклото върху масичката.
— Какво става? — отчаяно попита тя. — Има ли нещо ново?
— Ами, новото е това, че преразглеждаме случая — отвърна Киз. — Аз съм детектив Райдър, а това е детектив Бош. Работим в отдел „Неприключени следствия“ в Пар-кър Сентър.
На път за къщата двамата се бяха уговорили да действат предпазливо със сведенията, които съобщават на членовете на семейство Верлорън. Докато не се запознаеха с отношенията им, щеше да е по-добре да взимат, отколкото да дават.
— Има ли нещо ново? — настойчиво повтори Мюриъл.
— Тъкмо започваме. В момента проверяваме старата информация. Опитваме се да наберем скорост. Просто решихме да се отбием и да ви кажем, че пак работим по случая.
Жената като че ли се пооклюма. Явно си бе помислила, че след като полицията се появява след толкова години, трябва да има нещо ново. Бош изпита мимолетно угризение, че ще скрие ДНК съответствието — джакпота, — но смяташе, че засега така е по-добре.
— Има някои неща — почна той. — Първо, докато преглеждахме следствените материали, се натъкнахме на тази снимка.
Извади снимката на осемнайсетгодишния Роланд Маки от джоба си и я остави на масичката пред Мюриъл. Тя веднага се наведе да я погледне.
— Не сме сигурни каква е връзката — продължи Хари. - Решихме, че може да разпознаете тоя човек и да ни кажете дали сте го познавали навремето.
Тя безмълвно се взираше в снимката.
— Направена е през хиляда деветстотин осемдесет и осма — прибави Бош.
— Кой е този човек? — попита Мюриъл.
— Не сме сигурни. Казва се Роланд Маки. Има досие с дребни престъпления, извършени след смъртта на дъщеря ви. Не сме сигурни защо снимката му е в делото. Познавате ли го?
— Питахте ли Арт или Рон за това?
Бош понечи да попита кои са Арт и Рон, после се сети.
— Всъщност детектив Грийн отдавна се е пенсионирал и е починал. Детектив Гарсия вече е комисар. Разговаряхме с него, обаче не можеше да ни помогне с Маки. Ами вие? Дали не е бил познат на дъщеря ви? Познавате ли го?
— Може и да е бил. Нещо в него ми се струва познато.
— Сещате ли се откъде го познавате?
— Не, не си спомням. Защо не ми кажете повече? Това може да опресни паметта ми.
Хари хвърли поглед към Райдър. Това не беше съвсем неочаквано, но нещата винаги се усложняваха, когато родителят на жертвата гореше от нетърпение да помогне или просто питаше какво искат да каже. Мюриъл Верлорън бе чакала седемнайсет години правосъдната система да се добере до убиеца на дъщеря й. Беше ясно, че внимателно ще подбира отговорите, за да не попречи по никакъв начин за това. В момента
