по стълбището.
На втория етаж имаше площадка и две спални с баня помежду им. Стаята на Беки Верлорън се намираше в дъното и прозорците й гледаха към склона.
Вратата бе затворена и Мюриъл я отвори. Влязоха и се озоваха в друго време. Стаята изглеждаше по същия начин като на снимките отпреди седемнайсет години, които бяха видели в следственото дело. Останалата част от къщата беше пълна с боклуци и останки от един разбит живот, ала стаята, в която Беки Верлорън бе спала, разговаряла по телефона и писала в тайния си дневник, си оставаше непроменена. Видът й беше запазен по-дълго от самия живот на момичето.
Хари направи две крачки навътре и безмълвно се огледа. Тук не влизаше даже котката. Въздухът бе чист и свеж.
— Точно както беше в утрото, когато тя изчезна — промълви Мюриъл. — Само дето оправих леглото.
Бош погледна завивката на котенца. Тя се спускаше до набора, който стигаше до пода.
— Със съпруга си сте спели в другата част на къщата, нали?
— Да. Ребека беше на възраст, в която искаше да е самостоятелна. Долу има две спални, и двете в другата част на къщата. Първата й спалня беше долу. Но когато навърши четиринайсет, се премести тук.
Той кимна и продължи да разглежда стаята, преди да зададе следващия си въпрос.
— Често ли се качвате тук, госпожо Верлорън? — попита Райдър.
— Всеки божи ден. Понякога, когато не мога да заспя, а това се случва постоянно, идвам тук и си лягам. Обаче не под завивката. Искам да си остане нейното легло.
Бош усети, че отново кима, като че ли му звучеше логично. Приближи се до тоалетката. В рамката на огледалото бяха пъхнати снимки. На една от тях позна младата Бей-ли Сейбъл. Имаше и самостоятелна фотография на Беки пред Айфеловата кула. Носеше черна барета. Наоколо не се виждаше нито едно от другите деца, които бяха ходили на екскурзията на кръжока по изобразително изкуство.
От друга снимка се усмихваха Беки и едно момче. Като че ли бяха в Дисниленд или просто на кея в Санта Моника.
— Кой е този? — попита той.
Мюриъл се приближи да погледне.
— Момчето ли? Дани Кочоф. Първият й приятел.
Бош кимна. Момчето, чиито родители се бяха преселили на Хаваите.
— Заминаването му й разби сърцето — прибави жената.
— Кога точно се случи това?
— Предишното лято, през юни. Точно след първата й година в гимназията. И неговата втора година. Той беше с една година по-голям.
— Защо семейството му се е преселило, знаете ли?
— Бащата на Дани работеше във фирма за автомобили под наем и го прехвърлиха в нов клон на Мауи. Повишиха го.
Бош погледна Райдър, за да види дали е схванала значението на тази информация. Тя едва забележимо поклати глава. Явно не разбираше. Ала Хари искаше да продължи в тази посока.
— Дани в „Хилсайд“ ли учеше?
— Да, там се запознаха.
Той погледна тоалетката и забеляза евтино преспапие със сняг. С Айфеловата кула. Част от водата се бе изпарила и върхът на кулата стърчеше над повърхността.
— И Дани ли е ходил на кръжок по изобразително изкуство? Той беше ли на екскурзията в Париж?
— Не, семейството му замина преди това — отвърна Мюриъл. — През юни. Кръжокът отиде в Париж през последната седмица на август.
— Двамата с Дани поддържаха ли връзка след това?
— О, да, пишеха си писма и се чуваха по телефона. Отначало главно се обаждаха по телефона, но стана много скъпо. И после започна да се обажда само Дани. Всяка вечер преди лягане. Това продължи почти до… докато тя си отиде.
Бош се пресегна, измъкна снимката от рамката на огледалото и внимателно се вгледа в Дани Кочоф.
— Какво се случи, когато отвлякоха дъщеря ви? Как научи Дани? Как реагира?
— Ами… обадихме се там и казахме на баща му, за да може да му съобщи лошата новина. Предадоха ни, че не я е понесъл добре. Нима можеше да се очаква друго?
— Бащата е казал на Дани. Вие или съпругът ви разговаряли ли сте със самото момче?
— Не, обаче Дани ми прати дълго писмо за Беки, за това колко много означавала за него. Беше много тъжно и мило.
— Разбирам. Той дойде ли на погребението?
— Не. Родителите му решиха, че е по-добре да остане на островите. Заради травмата, нали разбирате? Господин Кочоф ми се обади и каза, че Дани няма да дойде.
Бош се извърна от огледалото и пъхна снимката в джоба си. Мюриъл не забеляза.
— Ами после? — попита детективът. — След писмото, искам да кажа. Той свързвал ли се е с вас? Обаждал ли ви се е?
— Не, оттогава не сме го чували.
— Пазите ли още това писмо? — включи се в разговора Райдър.
— Разбира се. Пазя всичко. Имам цяло чекмедже с писма, които получихме за Ребека. Хората много я обичаха.
— Трябва да вземем това писмо за известно време, госпожо Верлорън — рече Бош. — Освен това по някое време може Да се наложи да прегледаме цялото чекмедже.
— Защо?
— Защото човек никога не знае — отвърна той.
— Защото искаме да проверим всички възможности-прибави Райдър. — Разбираме, че това е мъчително за вас, но ви молим да си спомните какво вършим. Опитваме се да открием човека, който е сторил това с дъщеря ви. Минало е много време, но това не значи, че на някого може да му се размине безнаказано.
Мюриъл Верлорън разсеяно бе вдигнала една декоративна възглавничка от леглото и я притискаше с две ръце към гърдите си. Навярно беше ушита от дъщеря й преди много години. Синьо квадратче с червено филцово сърце в средата. Както я държеше пред себе си, приличаше на мишена.
13
Докато Бош шофираше, Райдър прочете писмото от Дани Кочоф, пратено на родителите след убийството на Беки. Дълго само една страница, то съдържаше главно нежни спомени за тяхната изгубена дъщеря.
— „Мога само да ви кажа следното: ужасно съжалявам, че трябваше да се случи така. Тя вечно ще ми липсва. Ваш Дани“. И толкова.
— Откъде е пощенското клеймо?
Киз обърна плика и го погледна.
— От Мауи, двайсет и девети юли хиляда деветстотин осемдесет и осма.
— Не го е написал веднага.
— Може да му е било тежко. Защо насочваш вниманието си към това, Хари?
— Просто Гарсия и Грийн са разчитали на телефонен разговор, за да приемат алибито му. Нали помниш какво пише в делото? Шефът му казал, че момчето е мило коли в деня на убийството и на другия ден. Нямало време да долети в Лос Анджелис, да убие Беки и да се върне навреме за работа.
— И какво от това?
— Ами, сега научаваме от Мюриъл, че шеф на автомобилната фирма е бил неговият старец. За това не пишеше нищо в делото. Дали Гарсия и Грийн са го знаели? Откъде да знаем, че бащата е бил шеф на фирмата, в която синът е миел коли? Откъде да знаем, че началникът, който е осигурил алиби на момчето,
