— Не съм. И тъкмо се канех да ви се обадя.
42
В кухнята в приюта на „Метро“ цареше мрак. Бош влезе в малкото фоайе на съседния хотел и поговори с мъжа зад прозорчето. Попита за номера на стаята на Робърт Верлорън.
— Няма го.
Нещо в окончателността на гласа му накара гърдите на Хари да се свият. Явно нямаше предвид, че Верлорън просто е излязъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Че вече го няма. Направи го и си отиде. Това е.
Бош се приближи към стъклото. Мъжът четеше евтин роман и не бе вдигнал поглед от пожълтелите страници.
— Ей, погледни ме.
Онзи хвана книгата по средата, за да не си изгуби страницата, и вдигна глава. Бош му показа значката си.
— Да?
Хари се втренчи в уморените му очи.
— Какво означава това? Какво е направил?
Мъжът сви рамене.
— Дойде пиян на работа, а това е единственото правило, на което държим тук. Никакво пиене. Никакви пияници.
— Уволниха ли го?
Мъжът кимна.
— Ами стаята му?
— Стаята върви с работата. Както ти казах, вече го няма. Отиде си.
— Къде?
Мъжът за пореден път сви рамене и посочи вратата, която водеше към тротоара на Пета улица. Искаше да каже, че Верлорън е някъде там.
— Кога стана това? — попита Хари.
— Вчера. Вие ченгетата сте виновни, нали знаеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Чух, че някакво ченге дошло тук, разправяло му някакви глупости. Не знам за какво е ставало въпрос, обаче се случи точно преди… нали разбираш какво искам да кажа? Пак започна да пие. И толкова. Знам само, че имаме нужда от нов главен готвач, щото човекът, дето ни го пратиха, не може даже да пържи яйца.
Бош не каза нищо повече. Излезе. Улицата навън гъмжеше от хора. Нощните хора. Ощетените и прокудените. Хора, които се криеха от другите и от себе си. Хора, бягащи от миналото, от нещата, които бяха и не бяха извършили.
Хари знаеше, че на другата сутрин вестниците ще публикуват историята. Но искаше да я разкаже на Робърт Верлорън лично.
Реши да го потърси. Не знаеше как ще му подейства новината. Не знаеше дали ще изтегли Верлорън от дупката, или ще го натика още по-дълбоко в нея. Навярно вече нищо не можеше да му помогне. Ала въпреки това трябваше да му го каже. Светът беше пълен с хора, които не можеха да преживеят нещата, които им се случваха. Нямаше покой. Истината не правеше човек свободен. Ала човек трябва да преживява нещата. Това щеше да му каже. Човек можеше да се насочи към светлината, да се катери, да се бори, за да се измъкне от дупката.
43
Плацът на полицейската академия бе опънат като зелено одеяло в подножието на един от гористите хълмове в Елизиън Парк, красиво сенчесто място, говорещо добре за традицията, която началникът на полицията искаше да припомни на Бош.
В осем сутринта след безплодното си нощно издирване на Робърт Верлорън Хари се представи на регистрацията и го придружиха до място на подиума под ВИП тентата. Зад катедрата, от която щяха да се произнасят речите, имаше четири реда столове. Мястото на Бош гледаше към плаца, където щяха да маршируват новите кадети и където после щяха да се строят за проверка. Като поканен гост на началника, той щеше да е един от проверяващите.
Бош носеше пълна униформа. Традицията изискваше да си униформен на производството на нови офицери — за да ги приветстваш в света на униформените. И беше подранил. Седна сам и послуша полицейския оркестър, който свиреше стари маршове. Докато развеждаха другите ВИП гости по местата им, никой не го обезпокои. Повечето бяха политици и неколцина орденоносци от Ирак — те бяха с униформата на морската пехота.
Чувстваше кожата на шията си под колосаната яка и стегнатата вратовръзка като одрана. Почти час беше търкал под душа мастилото с надеждата, че то ще отнесе цялата грозота на случая в канала заедно със себе си.
Не забеляза приближаването на заместник-началник Ървин Ървинг, докато кадетът, който го водеше, не каза:
— Извинете, господине.
Бош вдигна поглед и видя, че Ървинг сяда до него. Хари се поизправи и вдигна програмата си от стола, предназначен за заместник-началника.
— Приятно прекарване — пожела му кадетът, после стегнато се обърна кръгом и тръгна към поредния гост.
Отначало Ървинг мълчеше. Като че ли му трябваше доста време, за да се настани удобно и да види кой може да ги наблюдава. Бяха на първия ред, две от най-хубавите места. Накрая заговори, без да се обръща към Бош:
— Какво става тук все пак?
— Вие ми кажете.
Хари също се поозърна да види дали някой не ги гледа. Явно не бе случайно, че седят един до друг. Бош не вярваше в съвпадения. Не и в такива.
— Началникът каза, че искал да присъствам — обясни той. — Покани ме в понеделник, когато ми връщаше значката.
— Браво.
Изтекоха цели пет минути, преди Ървинг да проговори пак. Трибуната се пълнеше — оставаха свободни само местата на началника и съпругата му в края на първия ред.
— Каква седмица преживяхте, а, детектив? — прошепна Ървинг. — Затънахте в лайната, а излязохте ухаещ на рози. Поздравления.
Бош кимна. Точна оценка.
— Ами вие? Просто поредната седмица в службата, а?
Ървинг не отговори. Хари се замисли за местата, където бе търсил Робърт Верлорън. Замисли се за лицето на Мюриъл Верлорън, когато бе видяла, че отвеждат убиеца на дъщеря й към патрулката. Трябваше бързо да натика Стодард на задната седалка, за да не му издере очите.
— Всичко това е заради вас — тихо каза той.
Ървинг го погледна чак сега. С крайчеца на окото си.
— Какви ги дрънкате?
— За тия седемнайсет години, за тях дрънкам. Накарали сте вашия човек да провери алибитата на Осмиците. Той не знаел, че Гордън Стодард е учител и на момичето. Ако Грийн и Гарсия бяха проверявали алибитата, както би трябвало, са щели да се натъкнат на Стодард и лесно да съберат две и две. Преди седемнайсет години. Цялото това време лежи на вашата съвест.
