друго? А, да, онези блестящи частички. Кога мислиш, че ще си готов?
— Утре, надявам се. Ще хвърля поглед и на останалите влакна, но навярно няма да има нищо важно.
Това означаваше, че събраните материали ще останат на съхранение след кратко проучване от Донован и ще влязат в употреба само ако откриеха заподозрян. В такъв случай щяха да ги използват или за да свържат заподозрения с местопрестъплението, или за да изключат присъствието му там.
Бош взе от лавицата над масата голям плик, прибра в него всичко, което искаше да вземе със себе си, пъхна го в куфарчето си и го затвори. После двамата с Билетс тръгнаха към вратата.
— Радвам се, че се видяхме, Арт — каза тя.
— Аз също, лейтенант.
— Искаш ли да се обадя в СПГ да дойдат за колата? — попита Бош.
— Не, ще поработя с нея известно време — отвърна Донован. — Ще използвам прахосмукачката, а може да се сетя и за нещо друго. Аз ще се погрижа за нея, Хари.
— Добре тогава, до скоро.
Бош и Билетс минаха през завесите и излязоха навън. Детективът запали цигара и погледна нагоре към тъмното, без-звездно небе. Лейтенантът също запуши.
— А сега накъде? — попита тя.
— При най-близките му роднини. Искаш ли да дойдеш? Винаги е забавно.
Тя се усмихна на сарказма му.
— Не, струва ми се, че този път ще пропусна. Но преди да тръгнеш, какво е предчувствието ти, Хари? Искам да кажа, за това, че от ОБОП се отказаха от случая без дори да хвърлят един поглед, ето какво ме безпокои.
— Мен също. — Той продължително всумкна дима, после издиша. — Предчувствието ми казва, че ще си имаме проблеми. Освен ако от онези отпечатъци не се появи нещо. За момента това е единственото, с което всъщност разполагаме.
— Добре, кажи на хората си, че искам всички да се съберат в осем за обсъждане на наличната информация.
— Хайде да е в девет, лейтенант. Мисля, че дотогава би трябвало да получим някакви данни от Донован за отпечатъците.
— Хубаво, нека е в девет. Довиждане, Хари. И отсега нататък, когато двамата разговаряме така, нали разбираш, неофициално, можеш да ме наричаш Грейс.
— Ясно, Грейс. Приятна вечер.
Тя рязко издиша дима от цигарата си, сякаш се готвеше Да се засмее.
— Искаш да кажеш, каквото е останало от вечерта.
На път за „Мълхолънд“ и Хидън Хилз Бош позвъни на пейджъра на Райдър и тя му телефонира от една от къщите, които обикаляше. Каза му, че последната от тях гледала към площадката, на която беше паркиран ролсът. Единствената по-съществена информация, която получила, била, че един от обитателите си спомнял, че видял белия ролс-ройс от задната веранда на дома си към десет часа в събота сутринта. Същият човек смятал, че колата не е била там в петък вечер, когато гледал залеза от верандата си.
— Това съответства на периода от време, посочен от патоанатома, и на самолетния билет. Според мен убийството е станало в петък през нощта, след като е пристигнал от Вегас. Навярно са го хванали, докато е пътувал за дома си от летището. Никой ли не е чул изстрелите?
— Никой, поне доколкото успях да разбера. В две от къщите не ми отвориха. Сега ще се върна там и пак ще позвъня.
— Навярно ще можеш да ги намериш утре. Тръгвам към Хидън Хайландс. Мисля, че би трябвало да дойдеш с мен.
Уговориха се да се срещнат пред входа на квартала, в който бе живял Алайзо, и Бош изключи телефона. Искаше Киз да е с него, когато съобщаваше на най-близкия роднина на Алайзо, че е мъртъв, защото за нея щеше да е добре да се учи на тази тъжна процедура, а и защото имаше вероятност този роднина да е евентуално заподозрян. Винаги беше добре да имаш свидетел при първия разговор с човека, който по-късно можеше да се превърне в твоя плячка.
Бош погледна часовника си. Наближаваше десет. Срещата с роднините означаваше, че навярно няма да успеят да стигнат до службата на жертвата преди полунощ. Той телефонира в централата, даде на телефонистката адреса на „Мелро-уз“ и я помоли да види на кое студио е. Както бе предполагал, оказа се на „Арчуей пикчърс“. Имаше късмет. „Арчуей“ беше средно голямо студио, което предимно даваше под наем офиси и кинотехника на независими кинопроизводители. Доколкото му бе известно, студиото не беше пускало собствени филми от 60-те години. Късметът му се състоеше в това, че имаше познат от охраната. Чъки Мичъм бе бивш детектив от „Грабежи и убийства“, пенсионирал се преди няколко години и започнал работа като заместник-директор по охраната в „Арчуей“. Щеше да им е от полза, за да нямат проблеми с влизането. Бош си помисли дали да не се обади предварително и да уреди Чъки Мичъм да ги посрещне в студиото, но се отказа. Реши, че няма нужда който и да е да знае за идването му.
Петнайсет минути по-късно стигна до Хидън Хайландс. Автомобилът на Райдър беше паркиран отстрани на „Мълхолънд“. Бош спря и тя влезе в колата му. Детективът потегли и спря до къщичката на портала. Тя представляваше малка тухлена сграда, в която имаше един-единствен пазач. Хидън Хайландс може би бе малко по-скъп, но не чак толкова по-различен от много други малки, заможни и наплашени квартали, пръснати сред хълмовете и долините около Лос Анджелис. Стени и порти, къщички на пазачите и частни охрани-тели — това бяха тайните съставни части на така нареченото „кипящо гърне“ на Южна Калифорния.
От вратата на къщата излезе пазач в синя униформа, който носеше папка в ръка. Бош извади портфейла със значката си и го отвори. Пазачът беше висок, слаб мъж със сбръчкано сивкаво лице. Детективът не го познаваше, но в управлението бе чувал, че повечето от охраната тук са свободни от работа униформени полицаи от холивудския участък. На таблото пред заседателната зала беше виждал обяви за поча-сово работно време.
Мъжът кратко го изгледа, като нарочно не обърна внимание на значката му.
— С к’во мо’а да ви помогна? — най-после попита той.
— Трябва да отида до къщата на Алтъни Алайзо.
Той даде адреса на „Хилкрест“, взет от шофьорската книжка на жертвата.
— Вашите имена?
— Детектив Хари Бош от полицейското управление в Лос Анджелис. Тук го пише. Това е детектив Кизмин Райдър.
Той протегна портфейла си напред, но пазачът отново не му обърна внимание, а започна да записва нещо в папката си. Бош видя, че според табелката на гърдите му, човекът се казваше Наш. На нея освен това пишеше: „КАПИТАН“.
— Очакват ли ви в дома на Алайзо?
— Мисля, че не. Посещението ми е служебно.
— Добре, но трябва да ги предупредя. Такъв е правилникът на квартала, нали разбирате.
— Предпочитам да не го правите, капитан Наш.
Бош се надяваше, че ще спечели пазача, като използва званието му. Наш се замисли за миг.
— Знаете ли какво? — отвърна той. — Вие тръгвайте, пък аз ще измисля някаква причина, за да ги предупредя няколко минути по-късно. Ако се оплачат, просто ще кажа, че съм тук съвсем сам и че имам адски много работа.
Той отстъпи назад и протегна ръка към отворената врата на къщата, за да натисне бутона от вътрешната страна на стената. Бариерата се вдигна.
— Благодаря ви, капитане. В Холивуд ли работите?
Бош знаеше, че не работи в Холивуд. Беше сигурен, че Наш дори не е полицай. Нямаше хладния поглед на полицай. Но детективът продължаваше да играе ролята си, просто в случай, че по-късно пазачът станеше полезен източник на информация.
— Не — отвърна Наш. — Работя тук през цялото време. Затова ме направиха капитан на охраната.
