Бош отново насочи очи към вдовицата Алайзо.
— Защо ме попитахте дали е станало в Лас Вегас?
— Защото той беше точно там.
— Колко време трябваше да остане?
— Не зная. Никога не определяше кога ще се върне. Винаги си купуваше билети без фиксирани дати, за да може да се върне, когато поиска. Винаги казваше, че ще се върне, щом късметът му измени. Както и стана.
— Имаме основание да смятаме, че се е върнал в Лос Ан-джелис в петък вечерта. Колата му беше открита едва тази вечер. Това са три дни, г-жо Алайзо. Опитвали ли сте се да се свържете с него в Лас Вегас през това време?
— Не. Обикновено не разговаряхме по телефона, когато ходеше там.
— А колко често бе това?
— Един-два пъти месечно.
— За колко време?
— За повече от два дни. Веднъж остана там цяла седмица. Както казах, всичко зависеше от това как му вървеше.
— И никога не сте му телефонирали? — попита Райдър.
— Рядко. Този път изобщо.
— По работа ли ходеше там или за удоволствие? — попита Бош.
— Винаги ми казваше, че е и за двете. Трябвало да се среща с инвеститори. Но това беше страст. Така смятах аз. Той обичаше да играе хазарт и можеше да си го позволи. И го правеше.
Бош кимна, но без да знае защо.
— Кога замина последния път?
— В четвъртък. След като свърши работата си в студиото.
— Тогава ли го видяхте за последен път?
— В четвъртък сутринта. Преди да отиде на работа. Тръгнал е за летището оттам. По-близо е.
— И не сте имали представа кога да го очаквате.
Това не бе въпрос. От нея зависеше да го обори, ако искаше.
— Честно казано, тази вечер тъкмо започвах да се чудя. Обикновено на онзи град не му трябва много време, за да измъкне парите на някой мъж. Помислих си, че е малко дълго, да. Но не се опитах да го открия. И после дойдохте вие.
— На какво е обичал да играе в Лас Вегас?
— На всичко. Но най-много на покер. Това била единствената игра, в която човек не играел срещу казиното. Казиното си взимало пая, но човек играел срещу други играчи. Така ми обясни веднъж. Само дето наричаше другите играчи „кретени от Айова“.
— Винаги ли отиваше в Лас Вегас сам, г-жо Алайзо? Бош сведе поглед към бележника си и се престори, че записва нещо важно и че отговорът й не е такъв. Разбираше, че това е проява на страхливост.
— Няма как да зная.
— Някога ходили ли сте там заедно?
— Аз не обичам да играя на хазарт. Не ми харесва онзи град. Той е ужасно място. Колкото и да се мъчат да го правят привлекателен, пак си остава град на порока и проститутките. При това нямам предвид само в сексуален смисъл.
Бош внимателно се вгледа в тъмните й очи, излъчващи хладна ярост.
— Не отговорихте на въпроса, г-жо Алайзо — каза Райдър.
— Какъв въпрос?
— Ходили ли сте някога в Лас Вегас заедно с него?
— Отначало да. Но разбрах, че е отегчително. Не съм била там от години.
— Имал ли е съпругът ви сериозни дългове? — попита Бош.
— Не зная. Дори да е така, не ми е казвал. Можете да ме наричате Вероника.
— Никога ли не сте го питали дали няма някакви неприятности? — рече Райдър.
— Просто смятах, че той сам ще ми каже.
Тя извърна твърдите си тъмни очи към Райдър и Бош се почувства така, сякаш от плещите му се е стоварило тежко бреме. Вероника Алайзо ги предизвикваше да я оборят.
— Зная, че това навярно ме прави нещо като заподозряна, но не ви обвинявам — продължи тя. — Такава ви е работата. За вас трябва да е очевидно, че ние със съпруга ми… нека просто кажем, че двамата сме водили мирно съвместно съществуване. Та на въпроса ви за Невада, не мога да ви кажа дали е бил вътре, или пък е спечелил някой и друг милион. Кой знае, може да е имал късмет. Но мисля, че ако беше така, щеше да се похвали.
Бош кимна и си помисли за трупа в багажника. Не му приличаше на човек, който е имал какъвто и да е късмет.
— Къде е отсядал в Лас Вегас, г-жо Алайзо?
— Винаги в „Мираж“. Сигурна съм. Разбирате ли, не във всяко казино има маси за покер. А „Мираж“ е от класа. Винаги ми казваше да му телефонирам там, ако се наложи. Ако стаята не отговаря, да поискам да ме свържат със залата за покер.
Известно време Бош пишеше в бележника си. Бе открил, че честото мълчание е най-добрият начин да накараш хората да се разприказват и да се разкрият. Надяваше се Райдър да разбира, че нарочно прави паузи в разпита.
— Питахте ме дали е ходил там сам.
— Да?
— Сигурна съм, че в хода на разследването си несъмнено ще откриете, че съпругът ми е бил женкар. Моля ви само за едно — направете всичко възможно, за да не стига до мен тази информация. Просто не искам да зная.
Бош кимна и замълча за миг, докато събираше мислите си. Що за жена е тази, която не иска да знае такова нещо, зачуди се той. А може би вече го знаеше. Той отново погледна към нея и очите им се срещнаха.
— Освен хазарта, известно ли ви е съпругът ви да е имал някакви неприятности? — попита детективът. — Свързани с работата или финансови?
— Доколкото зная, не. Но той не говореше по финансови въпроси. Не мога да ви кажа какво е състоянието ни в момента. Когато ми трябваха пари, просто му исках и той винаги ми казваше да осребря чек, а после да му съобщя сумата. Имам отделна сметка за домакински разходи.
— Само още няколко въпроса и засега ще ви оставим на мира — без да вдига поглед от бележника си каза Бош. — Известно ли ви е съпругът ви да е имал някакви врагове? Някой, който да не му е мислел доброто?
— Той работеше в Холивуд. Там забиването на нож в гърба се смята за изкуство. Антъни беше толкова опитен в това, колкото и всеки друг с двайсет и пет годишен стаж в шоу-бизнеса. Очевидно това означава, че винаги може да има хора, които не са го обичали. Но не зная кой би го извършил.
— Колата… ролс-ройсът е нает от името на компания в студията „Арчуей“. Откога работеше там съпругът ви?
— Офисът му беше там, но самият той не работеше в „Арчуей“. „ТНА продъкшънс“ е негова… беше негова собствена компания. Просто взимаше под наем офис и място на паркинга на „Арчуей“. Но имаше също толкова общо със студиото, колкото и вие.
— Кажете ни нещо за компанията му — рече Райдър. — Филми ли произвеждаше?
— В известен смисъл, да. Може да се каже, че започна с много и свърши с малко. Преди двайсетина години направи първия си филм. „Изкуството на пелерината“. Ако сте го гледали, били сте изключение. Филмите за корида не са популярни. Но критиката му обърна внимание, участва в кинофестивал и това беше добро начало за мъжа ми.
Вероника Алайзо им разказа, че съпругът й успял да направи още два филма, които били пуснати по кината. Но след това равнището на продукцията и моралните му ценности рязко спаднало и в резултат започнал да прави само касови боклуци.
