— Тези филми, ако изобщо могат да се нарекат така, са забележителни само с количеството на голите женски гърди — каза тя. — Стават само за видеоразпространение. Освен това Тони имаше доста голям успех на литературната борса.
— Какво е това?
— Занимаваше се със спекула. Предимно със сценарии, но понякога и с книги.
— И как спекулираше с тях?
— Купуваше ги. Купуваше правата. После, когато придобиеха ценност или авторът станеше популярен, ги изкарваше на борсата. Знаете ли кой е Майкъл Сейнт Джон?
Името му звучеше познато, но Бош не можеше да се сети откъде. Той поклати глава. Райдър също.
— Това е един от най-търсените сценаристи в момента. И ще продължава да бъде още около година. Така да се каже, гвоздеят на деня.
— Ясно.
— Преди повече от осем години, когато Сейнт Джон още учеше в киношколата, нямаше пари, мъчеше се да си намери агент и да привлече вниманието на студията, съпругът ми беше един от лешоядите, които кръжаха над главата му. Разбирате ли, филмите на Тони имаха толкова малък бюджет, че той наемаше студенти за оператори, режисьори и сценаристи. Затова беше вътрешен човек в школите и можеше да познае таланта. Майкъл Сейнт Джон беше един от тези таланти. Веднъж, когато бил съвсем отчаян, той продал на Антъни за две хиляди долара правата на три от студентските си сценарии. В момента всичко с името на Сейнт Джон върви поне за шестцифрени числа.
— Ами тези сценаристи, как възприемат всичко това?
— Зле. Сейнт Джон се опитваше да откупи сценариите си.
— Смятате ли, че е бил в състояние да убие съпруга ви?
— Не. Попитахте ме с какво се е занимавал Тони и аз ви казах. Ако ме питате кой би го убил, не мога да ви отговоря.
Бош надраска няколко реда в бележника си.
— Споменахте, че когато е ходел в Лас Вегас, се е срещал с инвеститори — каза Райдър.
— Да.
— Знаете ли точно с кого?
— Предполагам, с кретените от Айова. Хора, които би успял да убеди да инвестират във филми. Ще се изненадате колко много глупаци се нахвърлят на шанса да участват в холивудски филм. А Тони беше добър търговец. Можеше да направи така, че някой боклук с бюджет от два милиона да звучи, сякаш е продължение на „Отнесени от вихъра“. Успя да убеди мен.
— Как?
— Веднъж ме убеди да участвам в един от филмите му. Така се запознахме. Накара ме да повярвам, че ще съм новата Джейн Фонда. Нали разбирате, секси и в същото време интелигентна. Ставаше дума за истински филм. Само дето режисьорът беше наркоман, сценаристът не можеше да пише, а резултатът беше толкова лош, че изобщо не стигна до разпространителите. С това кариерата ми свърши, а Тони никога повече не направи нещо сериозно. Прекара остатъка от живота си в производство на видео боклуци.
Бош погледна към високия таван и после към картините и мебелите.
— Но като че ли се е справил доста успешно — каза той.
— Да, така е — потвърди тя. — Предполагам, че за това трябва да благодарим на онези хора от Айова.
В гласа й прозвучаха силни горчиви нотки. Бош сведе очи към бележника си, просто за да извърне поглед от нея.
— Много приказвах — рече Вероника Алайзо. — Трябва да пийна малко вода. Вие искате ли нещо?
— Само вода, моля — отвърна Бош. — Няма да се задържим още много.
— Детектив Райдър?
— За мен нищо, благодаря.
— Веднага се връщам.
Докато я нямаше, Бош се изправи и започна да разглежда дневната по начин, който предполагаше, че това всъщност не го интересува. Не каза нищо на Райдър. Когато се върна с две чаши ледена вода, Вероника Алайзо го завари да стои до една от страничните маси и да разглежда стъклена фигура на гола жена.
— Искам да ви задам само още няколко въпроса за миналата седмица — рече детективът.
— Разбира се.
Той отпи от чашата си и остана прав.
— Какъв багаж носеше със себе си в Лас Вегас съпругът ви?
— Само чантата си с лични вещи.
— Как изглеждаше тя?
— Беше чанта за носене през рамо, нали знаете. Зелена, с кафява кожена гарнитура и ремък. Имаше табелка с името му.
— Носеше ли със себе си куфарче или нещо за работа?
— Да, носеше куфарчето си. От онези алуминиевите. Нали знаете, те са леки, но не могат да се счупят. Багажът му липсва ли?
— Не сме сигурни. Знаете ли къде държеше ключа от куфарчето си?
— На връзката с ключовете си. Заедно с ключовете за колата.
Нито в ролса, нито в дрехите на Алайзо бяха открили ключове за колата. Бош разбираше, че престъпникът може да ги е взел, за да отвори куфарчето. Той остави чашата си до фигурата и отново погледна към нея. После записа в бележника си описанието на куфарчето и чантата.
— Съпругът ви носеше ли венчална халка?
— Не. Но носеше скъп часовник. Ролекс. Аз му го подарих.
— Часовникът беше на ръката му.
— О-о!
Детективът вдигна поглед от бележника си.
— Спомняте ли си как беше облечен съпругът ви в четвъртък сутринта? Когато го видяхте за последен път?
— Хм, обикновени дрехи… хм, носеше бели панталони, синя за и спортното си яке.
— Черно кожено спортно яке ли?
— Да.
— Г-жо Алайзо, спомняте ли си дали го прегърнахте и целунахте на раздяла?
Това като че ли я обърка и Бош незабавно съжали за начина, по който бе формулирал въпроса си.
— Извинете ме. Исках да кажа, че открихме по якето му отпечатъци от пръсти. На рамото. И ако сте го докоснали там, когато е тръгвал, това обяснява нещата.
Известно време тя не отвърна нищо и детективът си помисли, че жената най-после ще се разплаче. Но вместо това Вероника Алайзо каза:
— Възможно е, но не си спомням… Струва ми се, че не съм го докосвала.
Бош отвори куфарчето си и потърси плаката за взимане на отпечатъци. Откри я в едно от джобчетата. Приличаше на Диапозитив, но имаше две прозрачни плоскости с мастило по между им. Човек можеше да притисне палеца си върху едната страна и той щеше да се отпечата върху листа от другата.
— Искам да взема отпечатък от палеца ви, за да го сравним с този от якето. Ако не сте го докосвали там, за нас това ложе да се окаже сериозна следа.
Тя се приближи и притисна десния си палец върху плаката. После вдигна ръка и я погледна.
— Няма мастило.
— Да, наистина. Добре е, че тези плаки не цапат. Започнахме да ги използваме едва преди няколко години.
— Онзи отпечатък от якето женски ли е?
Той я погледна и за миг погледите им се срещнаха.
— Няма как да сме съвсем сигурни, докато не го идентифицираме.
