Когато прибираше листа и плаката обратно в куфарчето си, Бош забеляза пликчето със стимулантите. Детективът го извади и й го показа.
— Знаете ли какво е това?
Жената присви очи и отрицателно поклати глава.
— Амилнитратни стимуланти. Някои хора ги използват, за да подобрят сексуалното си представяне и за да подсилят удоволствието. Знаете ли дали съпругът ви е използвал такива?
— В него ли ги открихте?
— Г-жо Алайзо, предпочитам просто да отговаряте на въпросите ми. Зная, че е трудно, но още не съм в състояние да ви кажа някои неща. Ще ви ги съобщя, когато мога. Обещавам.
— Не, не използваше… с мен.
— Съжалявам, че се налага да разговаряме за толкова лични неща, но искаме да заловим престъпника. Искаме го и ние, и вие. Да продължим. Съпругът ви е бил десетина-дванайсет години по-възрастен от вас. — Тук той прояви снизхождение. — Имаше ли някакви сексуални проблеми? Възможно ли е да е използвал стимуланти без ваше знание?
Вероника Алайзо се обърна и отново седна на стола си.
— Няма откъде да зная.
Сега бе ред на Бош да присвие очи. Какво се опитваше да каже? Мълчанието му даде резултат. Тя отговори преди да се наложи да я попита, но сега гледаше право към Райдър. Неизреченият смисъл на погледай беше, че една жена би могла да се отнесе със съчувствие към нея.
— Не съм имала… предполагам, че в такива случаи се казва сексуални връзки. Ние със съпруга ми… не сме го правили почти от две години.
Бош кимна и сведе поглед към бележника си. Страницата беше празна, но не можеше да се насили да запише последната информация пред очите й. Той затвори бележника и го остави настрани.
— Искате да ме попитате защо, нали?
Той просто я погледна. Когато му отговори, на лицето и в гласа й се долавяше предизвикателност.
— Беше загубил интерес.
— Сигурна ли сте?
— Каза ми го в лицето.
Бош кимна.
— Г-жо Алайзо, съжалявам за смъртта на съпруга ви. Извинявам се за натрапването и за личните въпроси. Страхувам се обаче, че с напредването на разследването ще се наложи пак да се срещаме.
— Разбирам.
— Искам да ви задам още един въпрос.
— Да, слушам ви.
— Съпругът ви имаше ли домашен кабинет?
— Да.
— Можем ли да му хвърлим един бърз поглед?
Тя се изправи и детективите я последваха по втория коридор към кабинета. Двамата влязоха в стаята и Бош се огледа. Помещението бе малко. Вътре имаше бюро и два канцеларски шкафа. Върху масичка на колелца пред покритата с лавици стена беше поставен телевизор. Половината от лавиците бяха запълнени с книги, а по останалите бяха натрупани сценарии, чиито заглавия бяха написани по краищата на страниците с флуоресцентни флумастри. В ъгъла бе облегната чанта за голф.
Бош се приближи до бюрото и го огледа. По плота нямаше нито едно петънце. Детективът го заобиколи и видя от другата му страна две чекмеджета. Отвори ги и откри, че едното е празно, а в другото имаше няколко папки. Бързо ги прелисти. Очевидно съдържаха лична финансова и данъчна документация. Той затвори чекмеджетата и реши, че претърсването на кабинета навярно може да почака.
— Късно е — каза Бош. — Сега не е времето. Искам обаче да разберете, че разследвания като това често имат много насоки. Но трябва да проверим всичко. Ще се наложи утре да дойдем и да прегледаме вещите на съпруга ви. Вероятно ще вземем с нас много от тях. Ще имаме заповед за обиск, така че всичко ще е напълно законно.
— Да. Разбира се. Но не мога ли просто да ви разреша да вземете всичко, каквото ви трябва?
— Можете, но така ще е по-добре. Имам предвид чекови книжки, сведения за банкови сметки, известия за кредитни карти, застраховки, всичко. Навярно ще се нуждаем и от сведенията за банковата ви сметка за домакинството.
— Разбирам. По кое време ще дойдете?
— Още не зная. Ще ви известим предварително. Или аз, или някой друг. Знаете ли дали съпругът ви е оставил завещание?
— Да. И двамата направихме завещания. Те са в нашия адвокат.
— Преди колко време беше това?
— Завещанията ли? А, отдавна. Преди години.
— Утре сутрин бих искал да телефонирате на адвоката си и да му кажете, че ще ни трябва копие от завещанието. Ще можете ли да го направите?
— Разбира се.
— Ами застраховка?
— Да, имаме полици. Адвокатът ни Нийл Дентън от Сен-чъри сити ще донесе и тях.
— Добре, ще се занимаваме с това утре. А сега трябва да запечатам тази стая.
Те излязоха в коридора и Бош затвори вратата. От куфарчето си извади лепенка с надпис:
МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ
ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО
ТЕЛЕФОНИРАЙТЕ В ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ — ЛОС АНДЖЕЛИС
213 485–4321
Бош залепи лепенката върху касата и вратата. Ако някой влезеше вътре, щеше да му се наложи да я среже или разле-пи и той щеше да разбере.
— Детектив? — тихо го повика иззад гърба му Вероника Алайзо.
Бош се обърна.
— Аз съм заподозряна, нали?
Той напъха в джоба си двете листчета, които бе свалил от гърба на лепенката.
— В момента са заподозрени всички и никой. Проверяваме всичко. Но да, г-жо Алайзо, ще проверим и вас.
— В такъв случай, предполагам, че не трябваше да съм толкова откровена.
— Ако нямате какво да криете, истината не би трябвало да ви навреди — отвърна Райдър.
Дългият опит беше научил Бош никога да не прави такива заявления. Той разбра, че думите й са лъжа още преди да ги изрече докрай. Ако се съдеше по бледата усмивка на устните на Вероника Алайзо, тя също го бе разбрала.
— Нова ли сте, детектив Райдър? — попита тя, като в същото време гледаше към Бош със същата усмивка на лице.
— Не, госпожо, детектив съм от шест години.
— О. Предполагам, че е излишно да питам детектив Бош.
— Г-жо Алайзо? — отвърна той.
— Вероника.
— Има само още едно нещо, което трябва да ни кажете сега. Все още не знаем точно кога е бил убит съпругът ви. Но ще можем да се съсредоточим върху други неща, ако сме в състояние бързо да отхвърлим рутинни въпроси…
— Искате да знаете дали имам алиби, така ли?
— Просто искаме да знаем къде сте били през последните няколко денонощия. Това е рутинен въпрос, нищо повече.
— Ами, не ми се иска да ви отегчавам с дребните подробности от живота си, защото се страхувам, че са
