знаеше, че е финансирал защитата на хората, обвинени във взривяването на федералния съд в Оклахома сити няколко години преди това. Линдъл каза на Бош, че вече имат заповед за ареста му по обвинение в съучастничество в извършване на убийство заради помощта му за Пауърс. Ченгето бе измислило хитър план. Багажникът на кадилака беше покрит с дебел килим и няколко одеяла. Катинарът можеше да се отключва отвътре. През ръждивите дупки Пауърс бе наблюдавал и чакал подходящ момент да изскочи навън.
Вторият мъж с Фелтън, който наистина се оказа Мори Полак, бе прекалено радостен, за да помогне на агентите. Той просто беше щастлив, че не е един от онези, които лежаха, покрити с жълти найлонови одеяла. Полак съобщи на Линдъл и другите, че Джоуи Маркс го взел сутринта, казал му да си облече работни дрехи и да си вземе бормашината. Не знаел какво е положението, защото по пътя почти не разговаряли в лимузината. Знаел само, че жената е уплашена.
В банката Вероника Алайзо представила на служителя копие от смъртния акт на съпруга си, завещанието му и съдебно нареждане, издадено в петък от ласвегаския общински съд, даващо й достъп до банковия депозитен сейф на Антъни Алайзо като негова единствена наследница.
Проблемът бил, както им съобщил Полак, че когато отворил кутията с бормашината, тя се оказала празна.
— Можеш ли да си представиш? — попита Линдъл, когато разказваше това на Бош. — Цялата дандания за нищо. Надявах се да пипна онези два милиона. Разбира се, щяхме да си ги поделим в Лос Анджелис. Точно наполовина, Бош.
— Да — отвърна детективът. — Прегледа ли банковата документация? Кога за последен път Тони е бил при сейфа си?
— Това е друг въпрос. Идвал е в петък. Очевидно дванайсетина часа преди да го убият, той е дошъл тук и е изпразнил сейфа. Трябва да е имал предчувствие или нещо такова. Той е знаел, човече.
— Може би.
Бош си помисли за кибрита от „Ла Фуентес“, който бе намерил в стаята на Тони в „Мираж“. Тони не беше пушил, но детективът си спомняше пепелниците в къщата, в която беше израснала Лейла. Той реши, че ако Тони е изпразнил сейфа в петък и е бил в „Ла Фуентес“, единствената вероятна причина за наличието на кибрита в стаята му е да е отишъл в ресторанта заедно с някой, който е имал нужда от него.
— Сега въпросът е къде са парите — продължи Линдъл. — Можем да ги вземем, ако успеем да ги открием. На стария Джоуи вече няма да му трябват.
Агентът хвърли поглед към лимузината. Вратата продължаваше да е отворена и единият крак на Маркони висеше изпод жълтия найлон. Синьо-сив крачол, черна мокасина и бял чорап. Това бе всичко, което Бош можеше да види от Джоуи Маркс в момента.
— Хората от банката оказват ли ви съдействие, или им трябва съдебно нареждане за всяко нещо, което поискате?
— Не, нямаме проблем с тях. Управителката трепери като листо. Не всеки ден пред вратата ти става такава касапница.
— Тогава ги накарай да проверят в документацията си дали имат депозитен сейф на името на Гретхен Алекзандър.
— Гретхен Алекзандър ли? Коя е тя?
— Познаваш я, Рой. Това е Лейла.
— Лейла? Майтапиш ли се с мен? Мислиш, че той би дал на онази курва два милиона, а после заминава и го очистват, така ли?
— Просто провери, Рой. Струва си.
Линдъл се насочи към входа на банката. Бош погледна към партньорите си.
— Джери, искаш ли да си получиш пистолета обратно? Трябва да им кажем, за да не ги погребат завинаги в склада с веществени доказателства.
— Дали си искам пистолета ли?
Едгар погледна към жълтите найлони с болезнено изражение на лице.
— Не, Хари, мисля, че не. Вече е оцапан. Не го искам.
— Да — съгласи се Бош. — И аз си мислех същото.
Известно време детективът потъна в размисли. После чу, че някой го вика. Той се обърна и видя, че Линдъл му маха с ръка от входа на банката.
— Прав си — каза Линдъл. — Има сейф на нейно име.
Двамата влязоха вътре и Бош видя неколцина агенти, които разпитваха зашеметените служители. Линдъл го поведе към бюрото, зад което седеше управителката на клона. Беше на трийсетина години и имаше къдрава кестенява коса. На табелката върху бюрото й пишеше „Джийн Конърс“. Агентът взе някаква папка и я показа на Хари.
— Тя има сейф и Тони Алайзо също е разписал документите, което означава, че е имал достъп до него. В петък преди да го очистят е извадил и двата. Нали се сещаш за какво си мисля? Според мен е изпразнил своя и е прехвърлил всичко в нейния.
— Навярно.
Бош преглеждаше документите за депозитния сейф в папката. Формулярите бяха попълнени на ръка.
— Значи — продължи Линдъл — сега трябва да получим съдебно нареждане за нейния и да го отворим. Можем даже да накараме Мори да го отвори, щом проявява такова желание да ни сътрудничи. Взимаме парите и федералното правителство ще забогатее. Втората половина ще получите вие.
Хари го погледна.
— Можеш да го отвориш, ако имаш причина, но вътре няма да има нищо.
Бош посочи към последната отметка във формуляра. Грет-хен Алекзандър бе отваряла сейфа пет дни преди това — в срядата след убийството на Тони Алайзо. Линдъл се втренчи в документа.
— Господи, мислиш ли, че го е изпразнила?
— Да, Рой, сигурен съм.
— И е изчезнала, така ли? Ти си я търсил, нали?
— Потънала е вдън земя, човече. Аз също изчезвам.
— Тръгваш ли си?
— Вече дадох показанията си. Доскоро, Рой.
— Да, добре, Бош.
Детективът се насочи към изхода. Когато отвори вратата, Линдъл повика името му.
— Но защо е прехвърлил всичко в нейния сейф?
Агентът все още държеше формуляра и го зяпаше, сякаш неочаквано може да отговори на всичките му въпроси.
— Не зная, но имам хипотеза.
— Каква, Бош?
— Бил е влюбен в нея.
— Той ли? В такова момиче?
— Човек никога не знае. Хората се убиват един друг поради какви ли не причини. Предполагам, че също се влюбват поради какви ли не причини. Трябва да го приемеш, когато се случи, независимо дали е такова момиче, или… някое друго.
Линдъл просто кимна и Бош излезе навън.
Бош, Едгар и Райдър взеха такси до сградата на ФБР и се качиха на собствената си кола. Хари каза, че иска да наминат покрай къщата в северен Лас Вегас, в която беше израснала Гретхен Алекзандър.
— Тя няма да е там, Хари — отвърна Едгар. — Шегуваш ли се?
— Зная, че няма да е там. Просто искам да поговоря малко със старата госпожа.
Той откри къщата без да се загуби и паркира в отбивката. Маздата все още бе там и като че ли не беше помръдвала.
— Ако искате, останете в колата. Ще се забавя само за минута.
— Ще дойда с теб — отвърна Райдър.
