— Аз ще остана и няма да спирам климатика — каза Едгар. — Всъщност, предлагам да карам първи на връщане.
Той също излезе от автомобила и зае мястото на Бош зад волана.
Бош почука на вратата и тя скоро се отвори. Старата дама трябва да бе чула или видяла колата им.
— Да — рече тя, като открехна вратата съвсем леко. — Гретхен още не се е прибирала.
— Зная, г-жо Алекзандър. Всъщност искам да разговарям с вас.
— С мен ли? За какво, за Бога?
— Бихте ли ни пуснали вътре? Тук е горещо.
Тя отвори вратата с примирено изражение на лице.
— И вътре е горещо. Не мога да си позволя да включа климатичната инсталация на по-малко от двайсет и шест градуса.
Бош и Райдър влязоха в дневната. Детективът представи партньорката си и тримата седнаха. Сега Бош седна на ръба на дивана, спомняйки си как беше хлътнал предишния път.
— Добре, за какво става дума? Защо искате да разговаряте с мен?
— Искам да ми разкажете за майката на внучка ви — отвърна Бош.
Старицата зяпна и той забеляза, че Райдър е също толкова объркана.
— За майка й ли? — попита Дороти. — Майка й отдавна я няма. Нямаше благоприличието да види как расте собственото й дете. Майка й няма значение.
— Кога си е тръгнала?
— Преди много време. Гретхен още беше в пеленки. Просто ми остави бележка, в която ми пожелаваше късмет. Беше си тръгнала.
— Къде е отишла?
— Нямам никаква представа и не искам да зная. Добре, че се отървах от нея, ето какво ще кажа. Да обърне гръб на онова прелестно момиченце. Нямаше благоприличието поне да се обади или да прати картичка.
— Откъде знаете, че още е жива?
— Не зная. Може отдавна да е умряла. Изобщо не ме интересува.
Старицата бе лоша лъжкиня — от онези хора, които започват да говорят по-високо и да се преструват на ядосани, когато лъжат.
— Но ви е пращала пари, нали? — попита Бош.
Жената намусено погледна надолу към ръцете си и това потвърди предположението му.
— Колко често?
— Един-два пъти на година. Изобщо не беше достатъчно, но няма значение.
— Как получавахте парите?
— По пощата. Бяха в брой. Зная, че идваха от Шърмън Оукс, Калифорния. Пощенското клеймо винаги беше оттам. Защо ме разпитвате за тези неща?
— Как се казваше дъщеря ви, Дороти?
— Тя е от първия ми съпруг. Тогава се казвах Джилрой, така се казваше и тя.
— Дженифър Джилрой — рече Райдър, повтаряйки истинското име на Вероника Алайзо.
Старицата изненадано погледна към Райдър, но не я попита откъде знае.
— Наричахме я Джени — каза тя. — Както и да е, нали разбирате, когато започнах да гледам Гретхен, бях омъжена за втори път и имах нова фамилия. Дадох я на детето, та хлапетата в училище да не я дразнят за името й. Всички винаги са си мислели, че съм нейна майка и ние нямахме нищо против. Никой не трябваше да разбере истината.
Бош само кимна. Сега всичко заставаше на мястото си. Вероника Алайзо бе майка на Лейла. Тони Алайзо се беше прехвърлил от майката на дъщерята. Нямаше какво друго да каже или да попита. Той благодари на старицата и докосна Райдър, за дай даде знак да излезе навън първа. На стъпалата пред входа Хари спря и погледна към Дороти Алекзандър. Преди да заговори, той изчака Райдър да се отдалечи на няколко крачки към колата.
— Когато се чуете с Лейла — искам да кажа Гретхен — предайте й да не се връща вкъщи. Кажете й да стои колкото може по-далеч оттук.
Бош поклати глава.
— Тя никога не трябва да се връща вкъщи.
Жената не отвърна нищо. Детективът изчака няколко секунди, свел очи към изтърканата изтривалка. После кимна и се насочи към колата.
Бош седна на задната седалка. Едгар и Райдър бяха отпред. Веднага щом влязоха в автомобила и Едгар го изкара от отбивката, Райдър се обърна и погледна към Бош.
— Как изобщо се сети за всичко това, Хари?
— От последните й думи. Последните думи на Вероника. Тя каза: „Пуснете дъщеря ми да си върви“. Едва тогава разбрах. Имаше някаква прилика. Просто дотогава не можех да се сетя.
— Но ти никога не си я виждал.
— Виждал съм нейна снимка.
— Какво? — попита Едгар. — Какво става?
— Мислиш ли, че Тони Алайзо е знаел коя е? — попита Райдър, без да обръща внимание на Джери.
— Трудно е да се каже — отвърна Бош. — Ако е знаел, убийството му навярно става по-разбираемо. Може да се е хвалил с това пред Вероника. Може би за нея тъкмо това е преляло чашата.
— Ами Лейла-Гретхен?
Едгар въртеше глава от единия към другия и после към пътя пред себе си с объркано изражение на лице.
— Нещо ми подсказва, че тя не е знаела. Предполагам, че ако е било така, щеше да го каже на старата госпожа. А тя не знаеше.
— Ако просто я е използвал, за да измъчва Вероника, защо му е било да прехвърля всички пари в нейния сейф?
— Може и да я е използвал, но може и да е бил влюбен в нея. Никога няма да разберем. Възможно е просто да е съвпадение, че се е случило в деня на убийството му. Може би просто е прехвърлял парите, защото данъчната служба е била по следите му. Може да се е страхувал, че ще разберат за сейфа и ще замразят достъпа му до него. Има много възможности. Но вече никога няма да разберем. Всички са мъртви.
— Освен момичето.
Едгар рязко отби отстрани на пътя. Съвсем случайно беше спрял на „Мадисън“ срещу „При Доли“.
— Някой ще ми каже ли какво става, по дяволите? — решително попита той. — Аз ви правя услуга и пазя колата прохладна, докато вие двамата си бъбрите вътре и после ме оставяте на тъмно. Кажете ми сега, за какво, по дяволите, говорите?
Той гледаше към Бош в огледалото.
— Просто карай, Джед. Киз ще ти разкаже, когато стигнем до „Фламинго“.
Спряха пред входа на „Хилтън Фламинго“ и Бош ги остави там. Като избягваше редиците игрални автомати, той бързо мина през голямото колкото футболно игрище казино и стигна до залата за покер, където Елиънър му бе казала, че ще го чака. Бяха я оставили тук сутринта, след като им показа банката, в която беше видяла Тони Алайзо да влиза заедно с Гретхен Алекзандър.
В залата имаше пет маси. Бош бързо огледа играчите, но не забеляза Елиънър. После, докато се обръщаше да погледне назад към казиното, тя се оказа там — точно като през първата нощ, когато я беше търсил.
— Хари.
— Елиънър. Предполагах, че играеш.
— Не можех да играя, докато си мислех, че ти си там. Всичко наред ли е?
— Да. Тръгваме.
