Високата порта. Категорично английско становище било и България да няма излаз на Бяло море. Колебанията в Петербург продължавали, умувало се и върху бъдещата политика на една голяма българска държава. Инсинуациите от страна на другите балкански държави и европейските сили — пряко или косвено — продължавали. Около средата на май Шувалов получил указания от царското правителство да започне преговори с англичаните в Лондон. Сега обаче английският външен министър Солсбъри настоял не само за подялбата на България, но и за изместване на западната граница както на Княжеството, така и на южната автономна административна област далеч на изток — почти там, където, съгласно приетите на Цариградската конференция решения, се простирала западната граница на Източната автономна българска област — по река Искър и по същата отвесна линия на юг от Балкана. Останалата част югозападно от тази линия, според английското становище, е трябвало да се върне във владенията на султана. На 30 май Шувалов и Солсбъри подписали приблизително в този вид тайно англо-руско споразумение за разпокъсване на етническата българска народност (Петербург поради определени съображения и свои интереси не подписва много по-благоприятното за България предложение направено по-рано от Виена!).
Така именно, стъпка по стъпка, руската дипломация — колеблива, недалновидна и нерешителна — способства за унищожаване блестящите постижения на руската армия във войната, за разкъсване на българската народност и за създаване на един от най-критичните възли на Балканите за следващите сто и повече години. Проиграно е благоразположението към българския народ проявено от европейската общественост след Априлското въстание и жестокото му смазване. Проиграно е и благоприятното становище на Цариградската конференция на великите сили 1876–1877 г., приела териториалното единство на българската етническа общност.
През всичките тези месеци на колебания, пресмятания и преговори зад кулисите, незнаейки нищо определено, но предчувствайки неблагоприятното становище на европейските правителства към току-що родената Санстефанска България, обезпокоено от отсъствието на руски войски в много части на утвърдената с договора в Сан Стефано нова държава, българското население от различни краища на земята ни и особено от Македония, изпраща хиляди благодарствени адреси до императорския двор в Петербург и гореща молба до Царя-Освободител за запазване единението на народа ни.
По общо съгласие между великите сили прието било конгресът по преразглеждане на Санстефанския договор да се състои в Берлин. Заседанията му били открити на 13 юни и продължили до 13 юли 1878 г. Няколко дни преди започване на конгреса, на 6 юни, англичаните, уловили здраво положението в ръцете си, сключили тайно споразумение с Австро-Унгария за единодействие в заседанията на конгреса. Това дало възможност при възникнали спорове Англия да поставя ултимативно свои становища и лорд Дизраели-Би- консфилд да заплашва с напускане на заседанията. При наличие на предварително подписано тайно руско- английско споразумение, споровете по българския въпрос се водели главно за това дали западната граница на новото княжество да бъде по река Искър или да включи и Софийска област. Във връзка с това трябва да отбележим още един фалшифициран от проруските историографи у нас факт. Касае се до поведението на германския канцлер Бисмарк. Обикновено в писанията на комунистически историографи (а и при про-руски автори преди 9. IX. 1944 г.) той е представян като „зъл гений“ за съдбата на България, като се премълчава съзнателно или „несъзнателно“ капиталните грешки на руската дипломация изнесени по-горе. Ако разтворим аналите на Берлинския конгрес ще се убедим, че Бисмарк е успокоител и регулатор на всички остри ситуации в конгреса и един от най-ревностните защитници на присъединяване на Софийската и Варненската област към Княжество България.
Приел в края на заседанията си това становище, конгресът приключил на 13 юли и обявил своите решения. Българските земи и българското население в тях, запазило през цялото робство етническо единство, признати през втората половина на XIX в. от всички европейски велики сили (Цариградската конференция), от Турция (султанския ферман за диоцеза на Българската православна църква от 1870 г.) и потвърдени въз основа на горните становища от един международен мирен договор (Санстефанския) сега били разпокъсани на пет различни части: васалното Княжество България (Мизия, Южна Добруджа и Софийска област), автономната област Източна Румелия (северна Тракия), Македония и Одринска Тракия (връщали се в територията на султана), Северна Добруджа (давала се като компенсация на Румъния „за сто години“ в замяна на отстъпената от Букурещ на Русия Бесарабия) и Нишка област и Поморавието (давани на Сърбия като компенсация за Рашка, която оставала в територията на султана и заради няколкодневното участие на Белград в руско-турската война). Заедно с това Русия си осигурявала значителни части от Армения. Без да участват във войната и без да пролеят дори капки кръв (заради „добрата услуга“) Англия придобивала ост-Ров Кипър, а Австро-Унгария — Далмация и окупирала Босна и Херцеговина за срок от 30 години.
Пак чрез аналите на Берлинския конгрес можем да разглеждаме абсолютно несъстоятелните мотиви за разпокъсването на единната българска народностна общност както в изказванията на делегатите, така и в текста на протоколите. Очевидно е обаче, че великите сили, инспирирани от лични интереси, дребни сметки, амбиции на съперничество или външни внушения, буквално са търгували с живи части от българската народност и българската етническа територия. Обстоятелство, което е било много лесно при отсъствие на каквото и да било българско народностно, държавно или дипломатическо представителство на конференцията. Това е давало възможност използването на българските интереси „като разменна монета“ от всички велики сили да се превърне на този конгрес в истинска политическа спекула.
Ще се спрем само на два типични примера в това отношение. Съгласно Санстефанския договор (поради настоятелната намеса на сръбските дипломати и техните покровители от Виена) Нишка област и Лясковац се дават не само като „награда“ за ефимерното сръбско „участие“ в края на Руско-турската война, но и за сметка на Стара Сърбия или Рашка, която остава вън от територията на Сръбското кралство (с една дума — „с чужда пита — майчин помен“). На Берлинския конгрес (само четири месеца по-късно) арогантните аспирации на Сърбия продължават. Чрез Виена и Петербург те успяват да увеличат инвазията си във вековни български земи, получавайки на същите основания, както при подписването на Санстефанския договор, нови български територии: останалата част от Поморавието (територията по течението на река Българска Морава с главен град Враня) и град Пирот. Белград не се посвенява да поиска дори Цариброд, все със същата аргументировка за останалата извън границите на страната й Рашка. През 1913 г. Сърбия си възвръща Рашка и Новопазарски санджак, но заграбва Вардарска Македония и не дава и дума да се спомене за българското Поморавие, Пирот, Ниш и Лясковац, които бяха дадени на Сърбия като компенсация за Рашка и в които Белград бе осъществявал през тези години истинска асимилация. През 1919 г. с Ньойския договор, седем пъти увеличеното Кралство на сърби, хървати и словенци присвои дори Западните покрайнини с Цариброд и Босилеград, и плодородната Струмишка околия.
Също така типичен е примерът с дадената като „компенсация“ на Румъния изконна българска земя Северна Добруджа до линията Черна Вода — Черно море северно от град Кюстенджа (за сметка на присъединената от Румъния към Русия Южна Бесарабия). Отново — „с чужда пита — майчин помен“. Цялата румънска общественост се противопоставя на такава „размяна“. Най-известните общественици и политици на Румъния по това време пишат с тревога: „В Северна Добруджа не живеят румънци и в най-скоро време тя ще се превърне в «нов български въпрос». Предстои създаването на Княжество България, то веднага ще поиска Северна Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите, ще бъдат в полза на нейните искания.“ Румънският министър-председател Братияну заявява: „И дума да не става да приемам Северна Добруджа. Там не живеят румънци. Нашата етническа граница е Дунава.“
Русия обаче (с една уговорка в договорния текст „за срок от сто години“), включва в границите си Южна Бесарабия и налага на Румъния Северна Добруджа. Кюстенджа остава в българска територия, защото румънските пристанища Га-лац и Браила са пригодени за морски съдове и осъществяват излаза на Черно море, но по-късно при разискванията Кюстенджа се придава на Румъния. С яденето обаче идва и апетитът. На Берлинския конгрес, използвайки разпокъсването на българската етническа територия, Румъния поставя искане за преместване границата с България далеч по на юг и включване в нейна територия на Мангалия и дори Силистра. За Силистра не успява, но богатото крайбрежие на Кюстенджа и Мангалия попада фактически завинаги в територията й.
За победоносна Русия беше стратегически важно (с оглед бъдещите й планове) да завладее отново делтата на Дунава, предоставяйки щедро български етнически територии от Добруджа.
В края на краищата на 14 ноември 1878 г., когато румънските войски трябваше да навлязат в
