Куриерът пристига в събота, днес е сряда. — Лицето му изведнъж се изкриви ядно. — Ах, мерзавци с мерзавци!… Тъкмо сега ли трябваше тая история!… Всеки ден носи ново събитие, всеки човек е потребен. Военният център бърза, необходими са материали, младите бездействуват без инструкции… Филип е зад граница, Матей инспектира Южна България, останал съм сам тука… а сега и мене извадиха от строя…
Той изпъшка глухо и разкопча със здравата си ръка яката на ризата, затвори очи и зла усмивка заигра на устните му. В тишината се чуваше само бързото му дишане. После бавно заговори:
— Но то ще бъде грандиозно, Добрева, представете си само!… Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова, което се готви!… А-а-а!… Всички тия мръсотии, трупани от векове, ще изчезнат веднъж завинаги!… Те и не подозират, тъпоумните му мерзавци… Те мислят, че това не е наистина…
Гласът му премина в дълбок и възторжен шепот:
— Не чувствувате ли, Добрева, че ние сме на прага, че новият свят е вече тук — близко, съвсем близко?… Ето, аз виждам това тъй ясно, че струва ми се, да простра ръка и ще го докосна…
Облегната на масата, тя гледаше неговото смекчено под жълтия абажур лице като в някакъв нимб. Усещаше ли тя всичко, за което той говореше?… Цялото й същество трептеше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално. Кръвта лудо блъскаше в жилите й, някакъв хаос, заключен и спотайван до днес, изведнъж се бе отприщил и заедно със себе си освобождаваше и самата нея.
Минути ли бяха минали — или години?… Тя се изправи бавно, като разбудена, разкърши плещи и прокара длан по челото си. Прислонен на възглавниците, той седеше все така, далечен, полуусмихнат и мълчалив.
Изведнъж зазвъня телефонът. Те подскочиха, стреснати от резкия звук. Чавдаров тревожно се огледа и опипа джоба си. Вяра взе слушалката.
— Кой?… А-а, здравей, здравей, Борисе! Изплаши ме, бях се замислила нещо — усмихна се тя. — Температура ли?… Може, разбира се, иска ли питане! Хайде, ще ви чакам! Няма го още, но навярно ще дойде… Довиждане!…
Нервното лице на Чавдаров се отпусна успокоено. Вяра се обърна към него:
— Борис, обажда се от редакцията… Пак му се явила температура. Иска да минат с Вихрова после, като свърши работата си, да му дам нещо за гърлото. Пита дали Дойчинов не е тук. Аз съвсем забравих — сепна се тя, — че днес е сряда, денят на Дойчинов… След малко и той ще дойде. Да минем оттатък и да ви настаня. Те не бива да знаят, нали, че сте тука?… После веднага ще се обадя на Радев.
Чавдаров стана и олюлявайки се, тръгна след нея към малката стаичка. Когато тя го нагласи в леглото като дете, някаква внезапна мисъл помрачи лицето му и той веднага се дигна.
— Как не се сетих за това вчера — ядно се нахока той. — Жена ми вече е останала без пари… Малката от два дни е болна… А те нямат и за лекарства…
— Не се тревожете, другарю Чавдаров, ще се нареди някак… Аз ще отида утре у вас…
— Глупости! Ще отидете!… Та къщата от днес вече е под надзор… Или искате веднага да довтасат тук, та и аз, и вие, и всичко да отиде по дяволите… А-ах, какъв идиот съм аз!… — изсъска той и отново се тръшна на леглото.
— Не се вълнувайте, не се вълнувайте така, Чавдаров — меко отвърна момичето. — Ще измислим нещо, ще се нареди… отивам да се обадя на Радев.
И пъргава като подрастваща девойка, тя излезе от стаята. След няколко минути се върна.
— Радев го нямаше. Обади се Павлина, ще му остави бележка… С нея е Цвета. Готвели се да минат насам. И знаете ли какво ми хрумна: Цвета ще се погрижи за вашите. Цаневата аптека, дето работи тя, е близо до вас, нали? Цвета ще съобрази, ще нареди за лекарства и за пари. Тя познава жена ви и ще й даде да разбере някак, че сте добре… Видите ли как всичко се нагласява? — усмихна се кротко тя. — Сега почивайте, а аз ще отида да дочакам гостите.
Чавдаров спря дълъг поглед на нейното оживено и чисто лице, върху цялата плътна фигурка, с ръце в джобовете на престилката, със смолисти, отметнати назад коси, с големи, нежно сериозни очи, и някакъв неясен смут мина като тръпка вътре в него. Не отговори нищо, спусна клепачи и се обърна към стената.
На външната врата се позвъни. Чу се шум от хора, възклицания, весел лай на куче и мекият алтов глас на Вяра, която посрещаше гостите. Бяха четворица души: един възрастен, 50–55-годишен мъж, две млади жени и висок момък с червена студентска фуражка. Старият партиен публицист и преводач Дойчинов, бръснат, с посивели коси и с едро сипаничево лице, с неизменна цигара в устата, придружаван навсякъде от своя Арап, малко черно кученце, Цветана Соколова, 25-26-годишна мома, аптекарска помощница и активен член на партията, Павлина Радева, жена на запасния капитан Радев, един от военните ръководители, стройна, гъвкава, с малко разлюляна походка, с обезцветени коси и с пъстри, големи очи, които постоянно се движеха неспокойно. Момъкът със студентската шапка бе непознат.
Компанията носеше със себе си нервно и весело възбуждение — като пред някакво извънредно събитие или като след нещо значително и успешно. Всички говореха високо, живо и разпокъсано.
— Отивам на дежурство. Вяра — обясняваше помощник-аптекарката, — и се отбих у Павлина да науча нещо по-ново. Знаеш, нали, за Чавдарова?… Слава Богу, не са го хванали!… По пътя срещнахме Минчева — ама че съм и аз! — но запознайте се: Асен Минчев, мой състудент от Нанси, медик и наш другар, изгонен като активен партиец от Франция… Сега остава тук, вчера го заклехме и от утре го впрягаме на работа…
Младият човек се поклони усмихнат и в устата му лъсна златен зъб.
— А долу, до вратата — продължаваше Соколова, — настигнахме вярната двойка на двамата Мускетари — Арап напреде и другарят Павел Василич след него…
Светлокосата жена мълчаливо се усмихваше и разхождаше пъстрите си очи по всички лица.
— А всъщност, мой любезни, Мускетаря тази вечер е един-единствен, и това не е нито Арап, нито аз — дяволито подмигна към момъка Дойчинов и подаде китка теменуги на домакинята. — Виж, Верке, колко са ситнички, а как миришат!… Е, кажете сега нещо повече по тазвечерното събитие…
Никой не знаеше нищо повече от случката на улицата. Чавдаров бе потънал в земята и полицията го търсеше из целия град.
— Браво, храбрец Чавдаров! — с искрящи очи възкликна Соколова. — Ти трябваше да се запознаеш с него, Минчев!
Момъкът изви към нея съжалително очи, после се извърна към Радева и спокойно, изучващо, полуусмихнат, я обгледа цяла — от косите до малките, хубави, на високи токчета нозе. Извади сребърна табакера, предложи й цигара и се наведе да запали.
— Да, да, молодец Деян! — обади се Дойчинов. — Но ето, и той вече е като дебнат звяр… А събитията бързат, ония отсреща се окопитват и не се шегуват… Дано по-скоро и по-леко свърши всичко…
— Тоест как по-леко, другарю Дойчинов? — рязко отвърна помощник-аптекарката. — Какво значи по- леко?… Революция с ръкавици?… И таз добра!… Вие ни учихте да бъдем сурови и безпощадни, вие всички — със слово, с книги, с примери… Сега какво?… Вие първи ли ще отстъпвате?…
Минчев изтърси цигарата си и се вмеси:
— Позволете, другарю Дойчинов, не зная как е тук, аз съм отскоро в България, но там, на запад, пък и отвъд, в СССР, никой не си прави вече илюзии, че всичко леко и бързо ще свърши… Хе-хе-хе — засмя се той и малките тъмни мустачки мръднаха като пиявици нагоре. — То бяха някогашните полубуржоазни глупости за една революция почти безкръвна. Тая песен вече никой я не пее. Напротив — жестока и кървава разплата! Два свята един срещу други, и всеки да си знае мястото — там или тук. Но и там, и тук — рискът е един и същ. Само че за ония, които не са напълно ни там, ни тук — рискът е двоен. Нашата група в Нанси…
— Добре, добре — махна примирително с ръка посивелият човек, — няма да спорим… Знам, отдавна знам, че е така. Да оставим сега това. Я по-добре ми кажете нещо за Нанси, три години съм учил и аз там…
Вяра кимна незабелязано на Соколова и я изведе вън. Минчев почна да разказва на Дойчинов за далечния мъглив град, за укрепленията, за златните порти на крал Станислав… Мика донесе чай… Само младата жена, в ъгъла на канапето, мълчаливо усмихната, като отсъствуваща, не слушаше нищо и гледаше отсреща правилния профил на Минчев, който се обръщаше често към нея.
