— Ха така! На̀ ти сега една бисквитка! — засмя се Дойчинов на кучето, изправено пред него на два крака.
— Какъв интересен пръстен имате, госпожо! — приближи стола си младият човек до Радева. — Настояща антична камея. Великолепна работа! Мога ли да го видя?… — И се наведе над ръката й. Лицето му бе матово, чисто обръснато и свежо.
— Да, истинска — с пеещ, бавен глас потвърди тя и дигна бялата си пухкава ръка към него. — Подарък ми е от Богдан. Харесва ли ви?…
В това време вратата се отвори и на прага се изправи висок момък в късо палто, сива риза без връзка и без шапка, с гъсти кестеняви коси, които стърчаха нагоре, и със сини, като че прозрачни очи. Той кимна небрежно и влезе.
— О, Людскане! — викна Дойчинов. — Кога дойде, че не те чухме?
— М-м-минах п-през з-задния вход — с леко заекване отвърна накъсо момъкът и се загледа втренчено в Минчев. После се обърна към Павлина: — Ида за вас. Другарят Радев ме прати да съобщя, че не може да дойде, има важна работа. Ако искате, аз ще ви изпратя.
— Ей сега… ще вървим заедно с Цвета. Запознайте се с господин… с другаря Минчев, наш другар от странство — отвърна младата жена.
Новият гост приближи до Минчева, отново дълго го изгледа и каза:
— Знаем се отдавна.
Минчев се усмихна и подаде ръка:
— Разбира се, ние се знаем от гимназията, съграждани сме… Здравей бе, Людскане! — И дълго раздруса ръката му.
Людскан запита:
— От странство значи?… Тука ли оставаш?…
— Да, да, окончателно, при вас, в студентската група…
— Какво се чува из града, Людскане? — обади се Дойчинов. — Нещо за Деяна научи ли?
Очите на момъка блеснаха странно и белите му зъби разляха една тънка, зла усмивка. Той остана така една минута, загледан предизвикателно в стария човек, после изведнъж се обърна и излезе, без да отговори.
Дойчинов сконфузено добродушно се позасмя и сви рамене.
— Все си е същият… Чудак и безцеремонен… Но за работата — златно момче! А пък свири на флейта, да го чуете само, същински артист!…
Младата жена се сгуши на канапето и промълви:
— Мене винаги малко ме е страх от него… Какви дълги и тънки пръсти има… Трябва да са студени… Все ми се струва, че ще ме удуши някога с тия ръце… — Тя още повече се сви, потрепера и закри шията си с пъстра копринена кърпа.
— Вие — страхлива?… Хайде де! — обади се Минчев и дигна черните си вежди с шеговито учудване. — Калена конспираторка, не ви е страх от всички опасности, сред които всеки ден се движите, а се боите от един другар…
— То е друго, съвсем друго… Той е такъв чудноват… не мога да го кажа… като че не е човек, а сянка… И никого не обича… особено мене…
— Ах, фантазии, госпожо, позволете! — засмя се галантно Минчев. — Вас — и той натърти, — вас няма да обича?… Но вярно, че е малко странен… Той беше от ония, помните, ямболските анархисти и един от най-буйните… Когато заминавах за странство, беше в затвора… Откога е в партията и какво прави сега тук?…
— Яви се нещо преди година — отговори Дойчинов, — не знам откъде… Служи в телеграфа… Не съм виждал по-предан и по-скрит човек от него. Ще речеш, от типа на някогашните народоволци…
В това време Людскан, изправен до леглото на Чавдарова в малката стая, дето бяха Вяра и Цветана, изгледа остро двете и се обърна към аптекарката:
— К-какво търси онзи оттатък?
Соколова рязко отвърна:
— Кой онзи?… Минчев ли?…
— Виж как знаеш — озъби се момъкът и поглади машинално с ръка косите си, както правеше винаги в моменти на раздразнение. — Кой го доведе?
— Аз — троснато отсече Соколова. — Той е наш човек от години и член на младежката организация от вчера. Какво има?
— Ти ли го препоръча?
— Казах ти — аз! Аз гарантирам за него. Зная го, още преди тебе го познавам. Казвай, какво има? — горещеше се момичето и го гледаше дръзко в очите.
Людскан изви зъл поглед към Чавдарова и процеди:
— С-синът на Минчоолу, думбазина с хиляди декари лозя — член на партията!… Или вие, или аз сме се побъркали…
— Слушай, Зафиров — кипна момичето, — нямаш право да обиждаш един другар… и то заради баща му. Още повече, когато тоя калпазанин баща оставя сина си месеци вече да гладува, може би повече от мене и от тебе!… Не ти позволявам!…
— Гладува, а целият мирише на одеколон и ноктите му боядисани като на кадъна…
Вяра изведе пламналата мома от стаята. Людскан приближи до масичката, взе пакет с книжа, сложи го във вътрешния си джоб и запита:
— Друго нещо, другарю Чавдаров?
Раненият мръдна в леглото и леко простена.
— Засега това само, Людскане. Така, значи утре вечер Радев, Джамбазов и Дойчинов на всяка цена трябва да бъдат тук. Дотогава позивите за казармите и Университета ще се печатат на всичката останала хартия. Ще разпоредиш още явката и адресът да се сменят. Съобщи засега: санитарният магазин на Брънчев. Предупреди го. Останалото утре вечер.
В коридора се чу шум, гостите излизаха.
Момъкът пристъпи към вратата, спря и заекна:
— Н-не биваше, другарю Чавдаров, да се бъркат жени тука… Не е работа за фусти това… Помни ми думата. — И той отново поглади косите си.
— Глупости, Людскане — намръщи се Чавдаров, — от тебе ли ще слушам тия допотопни приказки!… Уж ново съзнание, нов свят творим?… Много си подозрителен ти, драгий!… Сега всеки работник ни е десеторно по-скъп, а те са най-преданите… Бързай, че излязоха! Довиждане!
Вяра се сбогува с Людскана и с двете жени и влезе в задимената стая. Там бе останал само Дойчинов с кучето, заспало до нозете му. Тя разтвори за малко прозорците, донесе нов чай, оправи възглавниците на канапето и минавайки, помириса букетчето теменуги. После спря до вратата, с ръце на гърба, облегна се така на стената и дигна глава към потона. Цялата й фигура, стегната в тъмна копринена рокля с бяла якичка, се изряза на лимонената стена в едва сдържано напрежение. Тя притвори очи, мълчалива, сериозна, с дълбоко дишащи гърди.
— Каква си особена днес, Верке — обади се Дойчинов, любопитно и ласкаво, — като че отново те виждам гимназистка, в синята рокличка. И лицето ти — по̀ друго… Хе-е… откога не си била такава! …
Тя пое издълбоко дъх и не отговори. В затихналата къща се чуваше само тракане на съдове в кухнята. Едно кълбо тютюнев дим се понесе нагоре, после още едно, и се стопиха бавно в синкава мъглица.
Вяра отвори очи и все така неподвижна, рече бавно и отчетливо:
— Господин Дойчинов — тя не можа̀ да свикне иначе да назовава своя някогашен учител, — оттатък, в другата стая, лежи Деян Чавдаров. Ранен…
Посивелият човек замръзна с ръка във въздуха, пепелта от цигарата падна на дрехата му, после мигновено веждите му се събраха, той замига бързо и едрото, надупчено лице цяло се наля с кръв.
— Как?… Как?… — изхриптя той. — Но това… това… — търсеше дума той — това е лудост… това е престъпно от негова страна!… — И скочи, размахал ръце.
Нейното лице изведнъж се промени — студено и заключено.
