— А, господин журналист, вие ли бяхте? Мъчим да си припомним, па знайш, капна̀ли сме днеска, не можем веке да разпознаваме. Извинявайте, мола! — И стражарчето козирува.
— Нищо, нищо, пък виж, аз те помня. Нали ти носеше съобщенията от комендантството?
В същия миг поетът усети под масата, че някой го досята по бедрото. Ръката му напипа отдолу нещо твърдо и студено. Кръстьо мълчешком му подаваше револвера си. Борис незабелязано го прибра у себе си.
Цивилният проверяваше картата на Янко. Изгледа формената фуражка и изкриви устни:
— Ти, ученика, какво търсиш из кръчмите по това време?
— Заедно сме, господин агент — вмеси се Борис. — Мой братовчед е. Вечеряхме и поостанахме. Няма лоши хора тука. Уж официоз сме я!
Кръстьо се закопчаваше и сумтеше свирепо.
— Една чашка, нашио? — предложи Борис на стражаря.
— Благодарим, господин журналист, не може! В наряд сме. Служба, нали знаете!
— Тъй, тъй, право. Ами нещо ново да знаете?… Пипнат ли е онзи, тазвечерният?
— Ма̀ке! Пипнат! Утрепа̀хме се ние само… Бе он па че улезе у кошарата, ама тия работи са продълговати…
Цивилният измъкна из дъното някакъв субект в полуселски дрехи, пиян и изплашен, и пошепна нещо на стражаря. Войниците приближиха. Човекът оплетено бъбреше:
— В хотела бе, господин старши… в куфара ми е…
— Хотел-мотел — не знам! Хайде напред. Право в комендантството!
И хората на властта с тропот излязоха.
Скоро кръчмата се изпразни. Когато младите хора се намериха отново на улицата, минаваше полунощ. Вихров веднага се отдели, изтрезнял и мълчалив. Тримата останали поеха към Княжевското шосе. Кръстьо и Янко живееха заедно, някъде в бездомнишките къщи към болницата. Борис тръгна да ги изпрати и да подиша въздух. Някакъв неясен ритъм се люшкаше в главата му и не му се спеше. Минаха широк, кален площад. Закривиха из тесни, миризливи улички. После излязоха на окрайнината. Разсеяна светлина падаше от небето. Земята беше мека и пъргава като гума.
При последния фенер спряха да се сбогуват. Кръстьо направи знак да млъкнат: „Чакайте малце!…“ — и се вслуша. Откъм едноетажната бяла къщица отсреща идеха някакви меки звуци. Момъкът се усмихна и посочи с глава.
— Я го побратима наш. Дошел и ни очакува! Чувайте!
Една тиха мелодия пълзеше из полето, потайна, дълбока и невидима, като че самата нощ в полусън пееше. Людскан, седнал отвън при прозорчето на полуетажа, свиреше с флейтата си.
III
По „Солунска“ слизаха Минчев и Соколова. Наближаваше дванайсет. Беше слънчев ден. Улиците шумяха от пролетна глъчка.
Метнал тренчкот на рамо, с цигара в ъгъла на устата и с кривната фуражка, Минчев носеше малко куфарче и нехайно оглеждаше минувачите. От време на време обръщаше лице с неизменната си усмивка към момичето, което непрекъснато и възторжено говореше:
— Така, Минчев, сега вече си напълно наш: няма полумерки, няма връщане…
— Какво връщане, Цвето? Кога не съм бил ваш? Ти си забравила, изглежда! — засмя се той и поклати глава с шеговит укор.
Момичето се зачерви и го пресече:
— Не съм, не съм, нищо — натърти тя, — нищо не съм забравила. Но знаеш ли, оттогава мина време и все се страхувах да не си се отделил от нас. Ти не се сърди… Това е защото всички… и аз… много държим на тебе.
Арсеналът свиреше за обяд. Чиновническата тълпа се разля по улиците. От един ъгъл се втурнаха вестникопродавачи: „Вестник
Соколова млъкна, погледът й веднага стана остър, тънките устни се свиха злобно.
— Ето — тържествуващо пошепна тя, — това е само началото. Първите схватки. Езичета пламък — тук, там, оттатък… А-а! Каква пролет ще бъде, Минчев, каква кървава и радостна пролет!… И как ми е драго, че заедно ще участвуваме в това велико дело!… Така, рамо до рамо, към утрешния ден! Колко съм мечтала за това някога! — И тя обърна пламнал поглед към него.
— Ех, вие… жени — снизходително махна с ръка студентът. — Ами че то не е сватба, Соколова!… Хе-е! Какво изтребление ще бъде… по-страшно отнапреж!
— Зная, че ще бъде. Ние не сме деца вече. Виж само какви подвизи вършат днес нашите момчета, пък и момичетата!… Строят е пречупен вече в съзнанията, Минчев! Остава само да се нанесе последният удар!… Ето, ти сам носиш в куфарчето неща, по-опасни от динамит. Когато и чорбаджийските синове са при нас, може ли да се съмнява човек в победата?
Бяха стигнали до Централната поща и завиха по посока към Двореца. В това време от страничния изход на пощата с група телеграфисти излезе Людскан. Той съгледа двойката, която отминаваше, и тръгна бавно по другия тротоар, подире им.
— Сега — рече Минчев — аз ще трябва да отнеса тоя багаж вкъщи и следобед, на работа, да го пласирам.
— Да ти напомня пак — отвърна момичето, — липсва ни организация само сред медиците. Това е твоята задача. Но — предпазливо!… Там вече на два пъти ни откриваха. Позивите, анонимно, в палтата, по скамейките, по масите в студентския стол… Влез във връзка с Боляров, берлински възпитаник, трети курс, един от сътрудниците на „Нарстуд“. След два дни ще имаш нови книжа; производството, нали видя, е в пълна пара — засмя се тя и му подаде ръка. — Сега довиждане, Асене, и добра сполука! Пък обади се в аптеката, по телефона. Довиждане!
Тя зави край Театъра, извръщайки се още веднъж към момъка. Той продължи по тротоара към Двореца.
Людскан бързо прекоси улицата, влезе в градината и тръгна вътре след Минчева, като се прикриваше зад храстите. Спирайки за минута, той зърна през площада друга двойка, която идеше отдолу. Вихров, редом със слабо, леко изгърбено момиче. Високата кокалеста фигура на художника бе поприведена над девойката, която вървеше до рамото му с дигната към него глава. Людскан изкриви презрително устни, отърси плещи, като че хвърляше нещо. После продължи да дебне.
Студентът обиколи градината и наближи трамвайната спирка за гарата. Някакъв мъж го пресрещна, каза му пътьом няколко думи, без да го поздрави, момъкът посочи с очи куфарчето и продължи пътя си. Скрит зад един ствол, Людскан долови тая мигновена среща. Сетне мина бързо няколко крачки и се залепи до другата врата на градината.
Минчев отиде до спирката. Из групата хора, които чакаха трамвая, се отдели гъвкава фигура в чер костюм и метната през рамо лисица, с лице, което светеше като златисто цвете. Павлина Радева свали ръкавицата си, да се здрависа с Минчев. Той се пречупи, целуна ръка, мина от лявата й страна и тръгнаха бавно през площада. Людскан стисна нервно една след друга ръцете си, за да изпукат, спусна се по „Търговска“ и спря на „Дондуков“, за да не ги загуби. Двойката прекоси булеварда, зави на първия ъгъл и влезе в една млекарница на „Сердика“.
— Заключавам: в две, най-късно — в три седмици, значи до средата на април, всичко трябва да бъде окончателно готово. Това се отнася до вашите хора, другарю Чавдаров, и до младежката организация. След двайсет дни най-късно пролетарска революция у нас ще подпали Балканите. Разбрано ли е?
Гласът беше възбуден и твърд. Оня, който говореше, като че предварително се сърдеше на нещо и с резкия тон искаше да пресече всяко противоречие. Той беше бледен, бръснат мъж с гола глава и с кръгли очила, един от военните ръководители на организацията, бившият капитан Богдан Радев. Той седеше в сламения стол изпънат като нащрек и тънките му пръсти нервно тракаха по масичката.
Стаята тънеше в тютюнев дим. В единия ъгъл, сгушена, мълчалива слушаше Вяра. Насреща Дойчинов
