работи, защо аз да не свърша това?
— Имате право, другарко Добрева — кимна отново Радев. — От вчера вече вие сте кръстена в конспирацията. Ще отидете вие. Но трябва някой да ви придружава…
— Хе, щом Верка отива, аз ще й правя компания — изведнъж реши Дойчинов. — Ще вземем и Людскан, ние двамата с него ще бъдем прикритие. Група екскурзианти, виж, така ще бъде чудесно!
— А защо не другарят Джамбазов? — добави Радев. — Той по-малко от всеки ще събуди подозрения.
Адвокатът трепна и рамото му заигра:
— В събота имам дело, другарю Радев. А трябва да се урежда и въпросът с хартията. Вън от това и мене вече са ме взели на око поради защитата на другарите в съдилищата… Добре би било дори някой от младите да поеме касата…
Радев го изгледа пронизително, обърна глава и процеди:
— Ще трябва да се намери една жена и за касата. — И нечуто изсъска: — Сволоч!
Чавдаров се усмихна и додаде:
— Де го сега оня женомразец Людскан, да чуе, че Вяра е връзка, а Павлина куриер за чета…
В същия миг на вратата леко се почука и Людскан влезе, пребледнял, мълчалив, кимна и се изправи до стената.
Чавдаров повтори шеговито последните си думи. Людскан разтвори очи, ноздрите му трепнаха.
— Д-д-ругарю Радев — заекна той, — къде ще отива госпожата?
— Във Вършец. Четата на Дивия минава границата тия дни.
Людскан поглади косата си и троснато отвърна:
— Н-не, там ще отида аз!
— Не може, Людскане, ти ми трябваш тук!
— Моля, другарю Радев, нека отида аз!… Ще се случи нещо, после… Настоятелно моля!
— Стига, Людскане! Глупости не ща! Ти си уж дисциплиниран!
— Д-д-ругарю Радев! — почти изохка момъкът и сините му очи остро блеснаха.
— Ш-ш-т! — тропна с крак другият. — Казах, стига! — Погледна го намръщен и добави: — Всъщност какво търсиш ти тук?
Людскан преглътна, погледът му отново угасна.
— Ида от служба. Преди половин час се получи дълга телеграма: привечер при опит за арестуване другарят Матей е убит в Нова Загора.
Глухи възклицания изпълниха стаята.
Людскан продължи:
— Успял да изгори цялата си преписка, убил един и ранил трима. Група агенти заминаха веднага с нощния влак.
Лицата бяха побледнели и изострени. Тежко мълчание изпълни стаята. Чавдаров се облегна на стената.
— А-а! Скотове!… И него значи!… Мръсници… мръсници!… Скъпо ще ми го платите!
Дойчинов наведе глава, ръката му треперливо гасеше цигарата. Радев сбърчи лице в свирепа ненавист.
— Още един зачеркнат в списъка… Един от най-потребните… Но за един такъв — десет, сто, хилядо буржоазни мърши са малко! А-а! Почакайте… почакайте, свини със свини!… Ще му направим ние скоро панихида, ще има да я помните — с илюминация и с картечни салюти!… Червата ви ще проплачат!…
После извърна глава към Чавдаров и злобно добави:
— Сега няма ли пак да кажеш — защо бързаме?… Защо не им дадем време да свършат така, един по един, с всинца ни?… Е-ех, вий! Интелигенти!… Да можех, първом от вас бих отървал масите! Философи такива, мекотели!… Сега на работа! Обръчът вече се стяга. Утре-другиден ще погнат и нас. Веднага резервният член да застъпи мястото на Матей и всичко — точно по дадения план! За мъртвите после ще жалим. Хайде!
И те излязоха на две групи през двата изхода на къщата.
Късно през нощта Вяра се събуди със задавен вик в гърлото. Челото й бе в пот, сърцето лудешки тупаше, цялото й тяло бе изнемощяло и тежко, като парализирано. Някакъв неясен, но дълъг кошмар я бе мачкал.
В стаята беше тъмно и тихо, часовничето на масата тиктакаше, през прозореца влизаше слабият зрак на уличната лампа. Тя размърда изтръпналите си ръце и пое дълбоко дъх. От очите й течаха сълзи, някаква тъмна тревога я изпълваше цяла. Какво се бе случило или имаше да става?…
Тя се дигна, отиде до прозореца, погледна навън. Нищо. Улицата беше безлюдна, небето сиво-черно, по стъклата сълзеше дъжд. Тя бързо облече робата си, метна шал и излезе в коридора. Нещо огромно и неясно се трупаше в нея и непреодолимо я тласкаше напред. Зави към дъното на коридора и спря: прозорчето над вратата на Чавдаров светеше. Той беше буден значи. Тя приближи безшумно и залепи ухо до ключалката. Вътре се чу драскане на кибрит и слабо покашлюване. Тогава, без да мисли, тя чукна на вратата и глухо попита:
— Не спите ли, Чавдаров?… Мога ли да вляза?
— Влезте — отговори мъжът отвътре.
Той бе подпрял възглавниците до стената и лежеше полуизправен, с разкопчана риза и с разрошена коса. Лицето, бледо и повехнало, беше сериозно, скръбно и далечно, като на сомнамбул. Тя премина предпазливо през стаята и седна до нощната масичка. Едва тогаз очите му бързо преметнаха, връщайки се от далечината, и светнаха.
— Защо не спите?… Да не ви боли раната? — наведе се тя над него.
— Малко… Но то не ми пречи… Не ми се спи… Как може да се спи, Добрева?… Всеки час вече е преброен…
— Много се вълнувахте таз вечер… Не биваше така… Насилвате се, бъдете по-спокоен, трябва първом да оздравеете! — Тя неволно оправи падналия на челото му кичур коси и го поглади по главата.
Той цял потръпна, стисна трескаво ръката й и не отговори. Тя също млъкна и спусна клепачи. Тя виждаше само разтворената бяла яка на ризата и една жила, която бързо тупаше отляво на нежната висока шия. И изведнъж стори й се, че тая синкава вена е част от нея самата, че цялото това голямо, стройно, отделно тяло е било някога нейно, откъснало се е от нея, но все пак е част от плътта й, свързано навеки с нея чрез невидими и неунищожими връзки.
Някъде издълбоко прозвуча неговият глас:
— Ти защо не спиш?… Защо дойде?…
Тя не се учуди никак, че той й говори на „ти“. Напротив, то беше съвсем естествено, като че винаги е било така. Винаги, дори когато едва се познаваха. Дигна тъмните си големи очи и прошепна:
— Не мога и аз… Искам да съм с тебе…
Минутите минаваха така, мълчаливи, дълбоки и значителни, изпълнени с внезапния смисъл на човешкото съществувание, който се открива само веднъж за всеки живот.
Внезапно той взе двете й ръце в своите, притисна ги до гърдите си и каза:
— Чуй… може би всичко това не трябваше да се случва… но аз не съм виновен… не съм!… Ти трябва да ме разбереш!… Не искам… не мога да те лъжа дори в мисълта си… Преди да влезеш, мислех за тях… за жена ми и за малката… и за тебе…
Тя го гледаше право в очите:
— Разбирам…
— С мене скоро ще свършат… с всички ни ще свършат… аз зная това, не се мамя като Радев… Остават ни дни, най-много седмици… Нека тя не узнава това… заради нея и заради малката…
— Разбирам…
— Тя винаги е била далеч от моя същински живот… нека остане така докрай! А тебе… тебе… тебе аз не те жаля… Разбираш ли? — Той изкриви лице в страдалческа гримаса и впи ръка в лакътя й.
— Разбирам — затвори очи със странна усмивка тя.
— Ти си… ти си… аз… аз самият… О, по-рано, по-рано трябваше да те срещна! — изохка глухо той. —
