оглеждаше внимателно на всички страни и тръгваше отново. Вяра се бе вкаменила, само брадичката й трепереше. Дойчинов нервно смучеше цигарата и пускаше кълба дим. Арап наостри уши и скочи. Дойчинов му извика, прибра го до себе си и когато дигна очи, на няколко крачки от него стоеше почернял, брадясал момък с каскет, под който враждебно блестяха тъмни очи, облечен в кафява куртка, издута отзад, и с тежка раница на гръб. Той се застоя няколко секунди, изгледа ги последователно и рече сухо:
— Добър ден.
Дойчинов отговори на поздрава, Вяра не можа да се обади. Устните й бяха засъхнали, никакъв звук не излизаше от гърлото й.
Човекът попита:
— Този път накъде води?
Вяра направи последно усилие и отговори със схванат глас:
— Той се събира там с другите. Тук е петоъгълникът…
Чертите на момъка изведнъж се отпуснаха и в погледа му блесна лукава искра.
— А, така ли — наведе се той да свали раницата, — тогава
— От
— … Владимир — отговори момъкът и се тръшна уморено.
Дойчинов с изумление гледаше тая бърза сцена; най-после разбра, седна и предложи цигара на госта.
— Дайте по-добре нещо да хапна — рече той. — Не съм ял от вчера. Преспах на Каменното здание, свърших провизиите, а трябва веднага да вървя… Разбрах, че са ме подушили пак, снощи към Бояна.
Той хапна бързо, измъкна от раницата си голям запечатан пакет, прибра провизиите, които му дадоха, и се възлегна за минута.
— Вие ли сте връзката сега, другарко? — обърна се той към Вяра. — Исках да видя някои от другарите…
— Деян щеше да дойде… но е ранен… и той вече е нелегален — избърза Вяра и се зачерви смутена.
— Зная — кимна със стиснати зъби момъкът, — предупредиха ме по пътя, а паднаха ми на ръка и вестници… Тежко ли?…
— Не, за щастие!… След седмица ще му мине.
— Мръсници! Държат се здраво, няма какво да се каже! — процеди отново той. — И по мене стреляха, но не ме улучиха.
— През къде минахте, другарю Владимир? — попита Дойчинов.
— През Емине. В Бургас ме откриха шпиковете. Не помогна фалшивият паспорт… аз съм нелегален от двайсет и трета. Трябваше да се спасява кожата и това тук — посочи той пакета. — Сега да разменим акредитивите, другарко…
— Добрева — каза Вяра.
— Д-р Вяра Добрева?… Познавам ви от писма на наши хора. Драго ми е, че се запознах и лично… Дайте сега докладите и да, вървя. Ето тук са последните инструкции на секретариата и три хиляди долара. Подпишете ми тая разписка. Така. Ето ви разписка и за вашия пакет.
Откъм разсадника се зачу неочаквано скоклива ръченица. Дойчинов и Вяра се спогледаха стреснати. Тя веднага пъхна пакета във вътрешния джоб на раницата си и викна:
— Бързайте, другарю!…
— Какво има? — скочи куриерът.
— Нашата охрана ни предупреждава, идат подозрителни лица.
Момъкът мигновено метна раницата, нахлупи каскета и извади от задните си джобове два револвера, които сложи в куртката.
— Кой е пътят за Перник?
— Защо Перник? — извикаха Вяра и Дойчинов.
— През Перник — Трън — на запад.
Те посочиха реката и неспокойни загледаха към височинката, дето Людскан продължаваше упорито „ръченицата“. Момъкът се спускаше вече зад камъните.
— Добър път, другарю! — задавено извика Вяра.
После седнаха и двамата, настръхнали и онемели. Очите им с мъка следяха смаляващата се фигура на момъка, който изчезна най-после зад храстите по реката към Владая. Извиха глави вдясно: слава Богу, още никой не идеше!… Най-после по пътя от Тунелите се появиха двама души, а пред тях изтича едър полицейски пес. Спряха се и дълго оглеждаха котловината. После завиха към Людскан, бавиха се няколко минути при него и след четвърт час пристигнаха при двамината на камъните.
— Какво правите тук? — попита единият, с мека шапка и с фаворитки, които се спускаха над широки, бръснати челюсти.
— Какво правим — закусваме, както виждате! — спокойно отговори Дойчинов.
— Дайте личните карти! — Другият с каскет и гамаши, пъхнал ръка в джоб, цъкаше плюнка през зъби. Арап заръмжа към песа, който с изплезен език гледаше господарите си в очите.
— А вие, моля, можем ли да знаем кои сте! — все тъй сдържано попита Дойчинов, като търсеше картата си.
Човекът се намръщи, изгледа го и отряза:
— Полиция.
Другият се ухили предизвикателно и цвъкна към уплашения Арап.
Първият провери картите и като ги връщаше, бавно рече:
— Вие да не сте онзи, списателят Дойчинов?…
— Той същият — усмихна се Дойчинов.
Човекът го изгледа отново и добави многозначително:
— Слушайте, господин Дойчинов, туризъм през март не е твърде безопасен… Много сте подранили…
Вяра скочи:
— Какво?… Да не е забранено?…
Дойчинов я хвана за ръката:
— Недей. Верке, моля ти се!
— Искам да кажа, госпожице или мадам, че е по-добре да се прибирате в града… Всякакви хора има сега по планината. — Очите му блеснаха. — И недейте се нервира толкова!
Вяра прехапа устни, взеха раниците и поеха обратно. Полицаите почакаха да отминат, подсвирнаха на кучето и продължиха към „Фонфон“. Отгоре Вяра се извърна и цяла светнала, заскача пред стария човек.
— Ура! Господин Дойчинов! Не са го усетили, отминаха нагоре!
След няколко минути Людскан стана, спусна се по прекия път и ги дочака в Княжево. Свечеряваше, когато наближиха града. При Александровската болница забелязаха някакво особено оживление. Хората бързаха със сериозни, подплашени лица, няколко конни стражари претрополяха в галоп. На платформата някой разказваше: „… Открили ги следобед… Не се предавали… Сега цял взвод стражари обиколиха къщата…“
Прилепен в ъгъла, Людскан ловеше всяка дума, мълчалив, със сбрани вежди и със стиснати устни. Той бе разбрал всичко. При Руския паметник той кимна на двамината да слязат.
— Печатницата! — прошепна с тревога момъкът. Вяра изхълца и се втурна, без да мисли. — Къде? — грубо я дръпна Людскан. — Ти не можеш така да отидеш!… Върви си по-скоро вкъщи!…
Тя блъсна ръката му и го изгледа гневно. Дойчинов не успя да се намеси; Людскан свали мигновено раницата си и изсъска:
— Дай тогаз твоята — и върви!… Аз ще я занеса!…
Тя разбра предпазливостта на момъка и се засрами. Смениха раниците, Людскан тутакси изчезна и те
