кухи. Какво имаше зад тях?… „Човечество… L’humanite“ — произнесе той гордата чужда дума, която толкова години грееше пред него като сияние. Той се обърна безпомощно към стените наоколо. От напрашените полици и рафтове, от пода до тавана, го гледаха купища книги, изпълнили половината стая. Книги!… Книги!… Те бяха изяли, бяха сдъвкали с малките си черни зъбчета цялото му съществувание — и от онова свежо, плътно и силно нещо, което бе неговата младост някога, бяха направили тая сива каша, изляна и изсъхнала в плоски, еднакви, досущ еднакви калъпчета… Но защо сега всичко се разбъркваше?…
„Човечеството — освободено и радостно!“ — процитира машинално той някакъв стих. И изведнъж ядно смачка цигарата си и отиде на прага.
Горе проплака дете, заскърца люлка и отново затихна. Човечество?… Кое?… Тоя едър мъж, който вонеше на вино и псуваше: „Живи да ги изгорят!… Тяхната вяра кучешка!…“ Или тия кротки хора, които спяха тук, над него, и събираха лев по лев да отворят бакалница?… Или червеният инструктор с шия на бик?… Или двамата юноши, които лежаха сега в опожарената къща, разкъсани и обгорели?… Човечеството!… Вихров с жадната уста и с очи, които бягат като мишки?… Или студеното лице на Радев?… Или обезобразеният, изтърбушен стражар?… Старият човек горчиво сви устни и въздъхна.
Ами Вяра?… А Деян?… Другите?… И в същия миг една вихрушка го грабна, завъртя и раздруса всичко в съзнанието му. Но наистина, какво ставаше с него?… Де бяха предишното равновесие и яснота?… Сега той се усещаше разчленен на много отделни парчета, които се бяха разместили и не можеха отново да се сглобят. Какво беше това?… Позорно малодушие ли или обезверяване, напластявано от години и сега неочаквано озъбено насреща му?… Или някакво късно пробуждане на неговото старо, глупаво, сантиментално сърце?…
Той закрачи отново с пламнала глава, омаломощен и забъркан. Кучето, пуснало опашка, вървеше в стъпките му и го гледаше уплашено. Ала господарят му не го виждаше. Той взе стол и седна до прага. Минутите минаваха — бързи, задъхани, после по-бавни и по-бавни. Полека-лека тревогата му почна да се уталожва. Той облегна глава на вратата и разсеяно изви очи. Далеч на север две малки звезди блещукаха, изгубени в тъмното небе. Погледът му се застоя на тия немощни светлинки в безпределната тъмнина на пространството. И неочаквано до слуха му долетя някакъв смътен, едва доловим звук, някакви глуха, далечна въздишка.
Дойчинов потърка чело и напрегнато се вслуша. Да, да, тиха, беззвучна въздишка. После още една, още друга, много, безброй. Те идеха някъде из дъното на нощта — невидими, безплътни, като тънички лъчи, насочени към него. Все по-ясно той чуваше вече тия хиляди, милиони въздишки на заспалия град, на цялата тъмна земя, отделни човешки стенания, които спираха като във фокус до неговото сърце. Какво искаха, за какво молеха те?… Той кимна с глава: да, да!… Той бе разбрал, той знаеше отдавна вече!… То беше страшната, предвечна самотност на всяка отделно съществувание — на последния бедняк и на охолния щастливец, — безутешната човешка самотност, която прави хората, както бе казал някой, по-далечни един от друг, отколкото звездите. Тая чудовищна самотност, пред която онемяват всички други страдания, която блуждае в пустите смразени пространства на вселената и пищи оттам за малко обич и милосърдие…
От двора лъхна хлад. Той отмести стола навътре и едва сега съзря кучето. То се бе изправило на два крака и го гледаше с влажните си очи. Той се наведе, взе го и притисна до гърдите си неговото меко, топло телце.
От заранта ръмеше ситен, студен дъжд. С дигната яка Борис крачеше из разкаляната улица. Върху посърналото лице блестяха очите. Той подсвиркваше, прескачайки локвите, а в главата му се тълпяха тежки и тревожни мисли. Само два дни бяха минали от нещастието с печатницата, а събитията се трупаха всеки нов час. Цялата страна беше в изострено напрежение. Идеше нещо неминуемо, страшно, и в същото време — непреодолимо любопитно. Пълзяха слухове, смътни, фантастични, и се стопяваха, за да се явят отново около всяка нова случка. Арести, убийства, бомби изпълваха дните и загатваха за друго, неизвестно, но голямо и близко. Всичко имаше някакъв червеникав отблясък — кръв и огън бяха боядисали въздуха, хората и нещата. В тая гъста атмосфера нервите се опваха до скъсване, мисълта добиваше особена острота, готова веднага да се излее в дело.
Момъкът зави няколко улици зад „Мария Луиза“, спря за минута срещу една аптека и се огледа наоколо. Един мъж се бе прислонил от дъжда до срещния електрически кантон. Борис го изгледа подозрително, почака оня да отмине и влезе в аптеката. Вътре нямаше клиенти. Цвета Соколова кимна усмихнато на момъка и пое една рецепта, която той й подаде.
— Слушай, Соколова — шепнешком почна Борис. — Внимавай добре… изглежда, че те следят… Може да е за Деяновата жена, но може и за тебе… Стори ми се, че някой дебнеше преди малко…
Соколова сбра насмешливо вежди и отвърна:
— Само за това ли си дошел?… Можеше по телефона да ми обадиш…
— Никакви телефони вече — подслушват… Има предателство. Людскан ме натовари да те предупредя лично. Някой си Минчев, от студентската секция, бил провокатор…
— А-ах! Подлецът! — с искрящи очи избухна Соколова, смачка рецептата и я хвърли на земята.
— Чакай, чакай, момиче — засмя се Борис, — какво е крива моята рецепта? — И се наведе да я дигне. — Ти го познаваш, струва ми се?…
— Не той… онзи е подлец!…
— Кой?
— Людскан, разбира се, кой!…
Борис се огледа, наведе се намръщен и процеди:
— Ш-ш-т! Мълчи!… Не говори глупости! Людскан не е, нито ще бъде подлец!… Слушай…
— Подлец и провокатор е той!… — отново викна Соколова.
— По-тихо! — дигна ръка Борис. — И слушай: Янко и Кръстьо са издадени от него, никой чужд не знаеше печатницата. А струва ми се, че ти си го завела преди няколко дни там за книжата… Това — едно. Второ — вчера цялата ядка в Университета е арестувана. Трето — изглежда, че той всъщност не е никакъв студент и само за лице се е записал. Такива ни са сведенията… Четвърто — оня ден Павлина Радева е заминала за връзка с Дивия. Без да е натоварен, той тръгнал с нея… Ще видим какво ще излезе и от това. Сега разбра ли?…
Момичето се подпря на шкафа, бяло като стената. Всичко се люшна и завъртя пред очите й. Устните й мигом посиняха. На момъка му дожаля.
— Хайде, успокой се… не си виновна ти, мръсници има навсякъде… Случват се и по-страшни работи. Сега главното е да се обезвреди този негодяй и да се пазите всички. При първия знак ще трябва да се укриеш. Дай ми сега два аспирина и да си вървя, че оня приятел там — кимна той към улицата — като че пак се мярна.
Соколова дигна глава и го погледна с очи, които не виждаха. Устните й с усилие се раздвижиха.
— Кога се връща Павлина?… — продрано запита тя.
— Не знам… Чакай, Людскан като че спомена нещо за довечера… Хайде, довиждане и кураж, Цвето! — засмя се приветливо момъкът и излезе.
Тя не отвърна. Главата й шумеше. Нещата се мержелееха в мъгла, уличният шум идеше много отдалеч. После постепенно всичко започна да се възвръща. Капки потракваха по стъклата. В задната стая бучеше примус. Ден като всеки ден. Тя стисна зъби и бавно изправи снага. Така значи. Двоен удар. Нищо… Тъй е по-добре. Наведнъж. Но сега тежко на всички, които се изправят насреща й! Тя извърна очи и погледна наоколо си. Студен, остър и зъл, безпощадно зъл поглед.
Вечерта тя излезе от аптеката, увери се, че никой не я следи, и тръгна за гарата. Там тя се настани до един прозорец на бюфета. Сега всичко бе вече уталожено. Някъде назад се бе случило нещо голямо и страшно, един внезапен пожар, който я бе опустошил — но то беше отдавна, много отдавна. През тия няколко часа тя бе стигнала до предела на живота. И сега чакаше със спокойна, злорада решителност.
Тълпата от ломския влак се изсипа на перона. Накрая, между забързалите пътници, бавно, рамо до рамо, усмихнати един другиму, вървяха Минчев и Радева. Той беше в тренчкот; каскет и кожена чанта под ръка. Младата жена бе забила ръце в джобовете на сиво пътно палто, което очертаваше кръглите й рамене, и светлите коси грееха под малка шапчица. Соколова стана незабелязано и ги проследи до изхода. Той се наклони церемонно, целуна й ръка, пошепна нещо на ухото й, тя закачливо го плесна с ръкавицата си и отърча за трамвая. Дъждът все така ръмеше Минчев дочака следния трамвай и се качи в него. Дебнеща в
