VI
Чавдаров преглеждаше куп книжа, късаше и ги носеше в кухнята да изгорят. Той бе остригал ниско косата си, обръснал мустаците и сега върху бледното, почти юношеско лице, изпъкваха само скулите и издадената брада.
Наведена над едно куфарче, Вяра нареждаше вътре дрехи и книжа. От време на време надничаше през прозореца и поглеждаше часовничето.
Чавдаров привърши работата си и стана.
— Все още не мога да разбера — прозвуча плахо гласът му — как не са дошли досега тук!… Или оня мерзавец не е успял да докладва всичко…
— Но нали той не знае, че ти си тук!… — дигна глава Вяра и на лицето й се отрази едва сдържана тревога. — Слава Богу, че това поне не знае!…
— Мислиш ли?… Ами другите — Богдан, Людскан? Тях защо оставят?… Уверен съм, че знаят, но не бързат. Имат някакъв план… искат навярно всички заедно да ни пипнат… Само че ще видим кой кого ще надхитри!…
Вяра затвори куфарчето, изправи се и разтърси коси:
— И това е готово.
Вън силно се иззвъни. Чу се тежък тропот, глъчка и след минута Мика въведе в стаята побелял човек, който се подпираше на бастун, а в другата ръка носеше нещо завито в траурна кърпа.
Чавдаров не успя да мине в другата стая и остана с гримаса на недоумение и досада. Вяра стремително се втурна към стареца.
— Вуйчо!… — Прегърна го, наведе се да целуне ръка и изведнъж гласът й се пресече: — Кога… пристигна?
Човекът бе едър, кръвен, с остра, побеляла брадичка, в старо позеленяло пардесю и с изтъркана шапка, дишаше тежко като астматик, със зачервени и блуждаещи очи. В цялата му фигура имаше нещо овехтяло, старчески жалко.
— Седни, седни, вуйчо! Тебе не ти е добре… — преведе го грижливо към ъгъла тя.
Старецът се тръшна на кушетката и изпъшка продължително. Сложи на коленете си вързопчето и спря мътен поглед неподвижно. Вяра посочи с глава към Чавдарова и промълви:
— Това е… годеникът ми… Деяне — вуйчо Иван… бащата на Янко…
При последните думи грамадното тяло на новодошлия се затресе цяло, лицето му се събра в безброй ситни бръчки и едно изхлипване се чу като зловещ, лудешки кикот. Старецът подскачаше в спазми и безутешно отчаяние. Двамата млади хора мълчаха смутени и потиснати. Чавдаров захапа устни, Вяра бе извила встрани пълни със сълзи очи. През отворения прозорец влезе една пчела, бръмна, завъртя се из стаята и изхвръкна. Въздухът натежня и не можеше да се диша.
Когато пристъпът затихна, старецът избърса очи и хълцайки, протегна две жилести ръце към Вяра.
— Де е детето ми, Верке?… Кажи де? Защо загина?… Кой го подлъга, та отиде като цвете?… Кой?…
Вяра се наведе и хвана ръката му.
— Успокой се, вуйчо!… Знам какво ти е… знам… Но моля ти се, успокой се, не можем го върна вече…
— Откраднаха рожбата ми, чувате ли!… Чуваш ли, Боже, отгоре!… — Той заудря глава о стената и продължи да ридае в безпаметство… — О-о-о!… Златното ми момче откраднаха… разбойници, кучета побеснели… Проклети, проклети да са!…
— Чакай, вуйчо — прихвана го през раменете Вяра, — недей така!…
Но старецът не чуваше, обсебен от нов пристъп на мъката си.
— На кого трябваше тоз курбан?… Защо взеха млад ината му?… Нас, с майка му, да беше прибрал, Господи, него да беше оставил… Да ходим сега като безумни и костите му да не можем да приберем!
Той разгъна вързопчето на коленете си и извади полуобгоряла ученическа шапка с кокарда. Притисна я до гърдите си и занарежда:
— Това е всичкото… Големият отиде във войната… от него и толкоз не остана… този ни беше едничкият…
Изведнъж затихна, погледът му се застоя на кокардата и заговори като в сън:
— Искаше да стане моряк… не го пуснах… страх ме беше от морето… кандърдисах го да учи механика… Инженер щях да го правя… — И отново изрида: — Янко, чедо, барем мъките твои, синко, да можех да взема!…
Чавдаров дигна глава и тихо се обади:
— Не скърбете поне за това, господине: Янко умря като истински революционер. Трябва да бъдете горд с такъв син!…
Бащата цял се изви към него и една-две секунди го гледа със замъглени очи, сякаш правеше усилие да го види. Сетне, внезапно проумял, обърна глава към Вяра и стаята се изпълни с глухи, скриптящи звуци. Тръпка мина по тялото му, лицето му се сбра от нечакан ужас и погнуса. Той изхлипа:
— А-а-а!… Тъй!… Тъй!… Значи, ваша милост… и ти, Верке… Ха!… — изхълца той. — А пък аз идех тук да си изплача!… Господи, помогни ми да не се побъркам!… — Стана, олюлявайки се, и нашироко се прекръсти.
Вяра зачупи ръце към него.
— Вуйчо!…
Старецът изведнъж се дръпна назад, изправи се грамаден, пораснал до потона:
— Назад!… Не те искам!… Убийци!… Убийци!…
Чавдаров скочи, намръщен и побледнял.
— Стига, старче! Разбираме, че ти е тежко… Но недей скверни подвига на Янко. Ние обичахме твоя син, не мисли, че и нас не ни боли…
— Какво?… Какво?… — викна човекът. — Обичахте ли? Ей я вашата обич, зверове: куршум и огън… И ти, Вяро, кръщелничето си!… — Той хвана главата си и отново се тръшна върху кушетката обезсилен. Те мълчаха, не смеейки да го погледнат. Времето минаваше. Старецът затихна, забравил вече къде е. Той гладеше с разтреперана ръка фуражката и мълвеше като песен, заклатен унесено: — Как ще се върна при майка ти?… Какво ще й занеса от тебе, синко?… Какво да й кажа? Какво?…
Чавдаров непредпазливо се обади:
— Кажи й, че нейният син умря за доброто на другите… за всички… Нали сте християни уж!…
Сега старецът пламна от нова, яростна мъка. Очите му горяха безумно, брадата и косите разрошени, гръмовитите думи падаха като снаряди, точно в целта.
— Другите ли?… Другите?… Та какво ми трябват мене другите, когато него го няма?… Светът на рай да се обърне, нали моето момче го няма!…
— Той не мислеше като тебе, старче, и затова умря с радост.
Бащата скочи.
— Мълчи!… Мълчи!… Какво разбираше това дете, човече!… Осемнайсет години само, пъпка!… Знаеш ли какво щеше да мисли на твоите години?… Кой ти даде право днес да го убиваш?…
— Престани най-после, старче! — не се стърпя Чавдаров. — Твоя син, както хиляди други ги убива тоя престъпен строй, тази държава, на която ти служиш като охранено псе…
Вяра дръпна ръкава на Чавдарова.
— Деяне!…
Момъкът се опомни, погледна сивите, цели в кръпки обуща на стария съдилищен архивар, оръфаните дрехи — и млъкна веднага. В миг някаква мътна вълна заля всичко, думите изгубиха смисъл, животът се лиши от всякакъв вкус и стана противен до потърсване.
Чавдаров скочи, мина мълчалив няколко пъти из стаята й добави отпаднало:
— Не можем се разбра ние с тебе, дядо! Но стига, не бива днес да се караме… Поне зарад паметта на Янко… Пътищата ни са различни…
Старецът ги изгледа двамата — млади, един до друг, изправени насреща му, и мъката му отново преля:
