— Пътища — за живите!… Защо го изпратихте него по онзи път, отдето няма връщане?… А вие останахте, окаяници!…
Това изплющя като камшик по лицата на двамината.
— Бъди спокоен, старче — мрачно отвърна Деян, — и нашият ред иде. Днес или утре и нас това чака…
— По-скоро!… По-скоро да ви изтребят, антихристи! Кръвта на тез деца да ви удави!… Моята рожба няма да оживее, знам, но други бащи и майки да не късат коси… Проклети, проклети да сте! Убийци!…
Той грабна вързопчето с фуражката, заклати се към вратата и излезе, без да се обърне. Отвън се чуха сипкавото дишане и тропотът на бастуна. После бавните и тежки стъпки минаха под прозорците. После всичко затихна.
Колко време бе минало?… Те седяха онемели, потънали в тъпо равнодушие и безпределна умора. Някакъв поток, бавен и гъст, ги влечеше нанякъде и те се бяха изоставили така, без мисъл, без желания, без трепет. Все едно къде, към някаква глуха страна, дето всичко е угаснало…
На вратата се почука. Мика се обади отвън:
— Файтонът дойде, Верке.
Едва сега Вяра се събуди. Изведнъж един безумен страх я прониза като ток: ами ако старецът съобщи на първия стражар за Деяна?… Тя скочи, забравила всичко друго, и отиде при Чавдаров.
— Хайде, иди да се облечеш. Аз ще дойда да наглася превръзката.
Мика, облечена за път, сложи във файтона, който чакаше пред вратата, малкото куфарче и две одеяла.
В стаята до кухнята Чавдаров даваше последните си нареждания:
— Запомни, нали? Съобщения чрез тютюневата будка на Цено. Людскан, когато може, ще те обикаля. След десетина дни, ако всичко е добре, аз съм пак тука. Ако акцията бъде по-рано, вярвам, ще ме предупредят.
Тя го гледаше безмълвно с огромни, пълни с обич и тревога очи. Той я привлече до себе си, притисна главата й до гърдите си и остана така една минута. После си спомни нещо:
— И… моля ти се, погрижи се за малката. Ако трябва, повикайте консилиум… А сега, както казах, за да не се усъмнят, оттук отиваме в болницата. Автомобилът сигурно чака при входа. Изляза ли от София веднъж, всичко е наред. Ето и личната карта. Така. Хайде.
След няколко минути по стъпалата слезе, подкрепян от Вяра и Мика, един пощенски чиновник във вехти униформени дрехи, със забинтована глава, от която се виждаше само едното око и част от устата, в шинел и шал отгоре. Настаниха го във файтона и сложиха на коленете му одеяло.
Вяра дръпна настрана старата жена и за стотен път й повтори:
— Манол, запомни ли, Манол Кръстанов? Твой сродник, водиш го в болницата. А после си отивате в Самоков.
Мика кимна, целуна Вяра и седна във файтона. Камшикът плесна, Чавдаров отвори око и махна с ръка. На ъгъла колата закриви и изчезна.
Изведнъж времето спря, къщата онемя, останала като че без душа. Вяра се разхождаше безцелно из стая в стая, като сянка, сключила ръце, обзета от внезапна треска. Всичко от тоя дълъг и пълен със събития ден се бе отместило назад, потънало вдън земя, и оставаше само една остра, нестихваща тревога. Навън денят се усмихваше, златист и бистър. Гърмоляха далеч коля, проскърцваха трамваи, една двойка бавно отиваше към градината… Закована на кушетката, тя стискаше с длани слепите си очи. Какво ли ставаше сега там, оттатък, в тоя чужд и враждебен град? Дали всичко е минало благополучно? Ами ако са го открили?… Тя скочи, отново тръгна из стаите, погледна часовничето. Само един час бе изтекъл. Върна се пак, грохнала от мъка. Да мине поне още малко време — ще излезе, ще ходи, ще слуша, да разбере нещо!… Отиде до прозореца. Свечеряваше. На ъгъла бе спряла каруца и от долния етаж, през другия вход, товареха бали хартия. Задрънкаха ключове, колата потегли тежко и заглъхна. От дъното на булеварда се зададоха с викове вестникопродавчета: „Вестник
Големият, сериозен и строг, броеше левчетата.
— Пък аз знам — продължаваше почнатия разговор малкото — хе там една кооперация, дето дават хляба седем лева… Ама цяло кило, хей… Да ти я покажа, ако искаш.
— Хайде — изкомандува големият, без да го чува, — че закъсняхме! — И хукна отново. —
Малкото пое, накуцвайки, подире му.
Тя слушаше отгоре и неочаквано усети, че очите й овлажняват. Тоя малък човек не само печелеше хляба си, ами имаше вече и опита на възрастен!… Господи, колко тъжно нещо е животът!…
Тя погледна пак часа. Време бе. Облече се и тъкмо на излизане по стълбата се чуха стъпките на Дойчинов. Лицето му бе съсредоточено, той почти не се усмихна и веднага шепнешком я запита:
— Всичко в ред ли е тука?
— Защо? Какво има?… — изхриптя Вяра.
— Хукнали са пак из целия град. Неколцина нови са арестувани. А одеве ми се стори, че видях Мика, та рекох да дойда да проверя.
— Къде? Кога?… — облегна се на стената и простена момичето.
— Чакай де — какво ти стана? Нищо особено няма… Бях следобед към четвъртия километър. По шосето няколко пъти ми искаха личната карта. Като се връщах, гледам, спрял автомобил, проверяваха пътниците. Стори ми се, че съзрях вътре Мика и някакъв превързан човек. Докато се приближа, пуснаха ги и колата отиде… Припознал съм се сигурно.
Вяра дълбоко въздъхна, сетне бавно се изправи и изведнъж се хвърли на шията на Дойчинов.
— Слава Богу, слава Богу! Благодаря ви, господин Дойчинов!
— Чакай, какво е станало, кажи?
— Деян е вече далеч оттук и на сигурно място… поне за няколко дни, господин Дойчинов!… Това е! Разбрахте ли?… Сега нека заповядат тук, нека арестуват! Няма за какво да се боя!…
VII
Дните се нижат, без да оставят никаква диря след себе си — светли, едни и същи, празни. Разцъфват сутрин като прозрачни сини цветове, привечер гаснат в мекия звън на предвеликденски камбани. Всеки час тя има чувството на неприятна пустота, която носи навсякъде със себе си, дето и да бъде. Една черта отделя неспокойното досегашно време от това ново съществувание, на което са изсмукали всички сокове. Градът има друг образ, равнодушно-чужд. Къщата е неприветлива, забравена от всички, които я изпълваха с бодър и бърз живот. Къде са те? Като че изведнъж всички изчезнаха вдън земя. Соколова, Людскан, Вихров, Павлина?… Тя усеща още присъствието им, но те са невидими. Тя почти не говори с никого. Понякога само някоя рядка пациентка, която надълго обяснява болката си. И привечер Дойчинов, който пристига с кучето и със сноп пъстри лалета в ръка. Седят до прозореца и мълчат. Няма какво и да се говори. Едно внезапно затишие е настъпило: няма събития, няма новини из вестниците. Само неясно, остро очакване. Тя продължава да върши всичко с механическа акуратност, като автомат. Движи се из улиците, работи, говори, усмихва се. Но цялата й фигура носи печата на друго, чуждо съществувание. Тя върви замаяна, като че слуша нещо далечно. Какво? Тя не знае. Тя само чака. Ден след ден.
Един ден тя намери в тютюнджийската будка писмо от Чавдарова. Няколко думи, без място, без дата. Той беше в безопасност и здрав. Светнала и лека, тя се връщаше вкъщи. На един ъгъл съзря Минчев. Група мъже бяха спрели до прашен автомобил и момъкът с червена фуражка, както винаги строен и стегнат, който разговаряше с тях, дълбоко и усмихнато я поздрави. В първия миг тя не можа да съобрази, кимна и тутакси гореща вълна от срам и озлобение я попари до корена на косите й. Тя спря, кипнала от внезапна дързост,
