сянката, Цветана скочи в ремаркето, прилепи се на предната платформа и заследи. Студентът слезе при Модерен театър, пое на запад по „Цар Симеон“, сетне зави по „Ломска“ и слезе до канала. На петдесет крачки зад него, плъзгайки се край тъмните стени, Соколова вървеше подире му. Той продължи край канала, мина моста на булевард „Ботев“ и тръгна веднага по реката, право на изток. В края тъмнееше безформено корпусът на грамадно здание. Сърцето на момичето заблъска лудешки. Тя затършува из чантичката си, вървейки. Той наближаваше зданието, пред което мърдаше стражар с пушка. Още няколко крачки… може би ще отмине… Още една… още една… Минчев спря при входа, запита нещо, стражарят тропна, отдаде чест, момъкът се застоя една минута, преди да влезе. Облегната на стената и задъхана, Соколова дигна ръка, в която лъсна малък пистолет. В същия миг някакви клещи стиснаха дясната й ръка и я извиха назад. До ухото й изсъска познат шепот:
— С-с-стига г-глупости! Веднага да си вървиш!… Искаш всички да ни пипнат тази нощ?… — Людскан, изникнал от тъмнината зад нея, прибра револвера и я командуваше.
— Веднага! Заобикаляй… оттатък… и върви утре в друга квартира!
Тя се бе опомнила вече, кипна и посегна към него.
— Дай ми оръжието!… Защо ме спря?… Дай револвера!… — яростно изсъска тя. — Аз ще го чакам, като излезе… Не бой се, жива няма да ме хванат!
— Ш-ш-ш! — дръпна я момъкът с железни ръце и я поведе назад. — Какво търсиш ти тук?… Тия работи не са за жени!… Само пречите… Ако не беше ти, сам щях да свърша с тая гад… — Помълча една минута и язвително добави: — Сега повярва ли?
Тя не отвърна нищо, наведе глава, почувствува се изведнъж изнемощяла, нозете й натежаха като куршум. Людскан й помогна и я поведе полека. При моста тя прилепи лице до мократа желязна греда и беззвучно се затресе в ридания. Той почака да мине тоя пристъп, отвори чантичката й и пъхна парче книга.
— Ето ти адрес за квартирата и новата връзка. Прочети и ги скъсай. От таз вечер всички сме нелегални…
И бързо прекоси към срещната страна.
Беше късно, когато той изкачи стъпалата на грамадно здание, което заемаше цял квартал в центъра на града. Тук имаше кантори, адвокатски писалища, магазини. Няколко входа водеха към различните крила. На един етаж висеше табела: „Холандско-българско дружество за електрически материали“. Тук беше тайната квартира на Богдан Радев. Прокуристът на фирмата, предан партиец, ерген, имаше на разположение за себе си цял апартамент и бе отстъпил две стаи на запасния капитан, който от известно време се криеше. Властта знаеше, че той е зад граница. Жена му живееше сама в малката къща на брата си, адвокат, емигрант отпреди две години. Те се срещаха често тук, а понявга и другаде, в сигурни квартири, дето той отиваше само нощем.
Радев захапа стъкленото си цигаре и нетърпеливо отсече:
— Е, та? Нали говорихме за това вече?… При първия случай ще свършиш с тоя сукин син. Какво има още?…
Людскан заекна повече от друг път, но спокойно и твърдо продължи:
— Има, другарю Радев. Той пристигна тая вечер от Вършец заедно с госпожата… с другарката Радева…
Момъкът бе полуспуснал клепачи и сините му очи гледаха право в очите на Радев. Мъжът премигна, неразбрал в първата минута. Сетне скочи озверял и дигна юмрук:
— Лъжеш!… Мер…
Людскан мигом хвана двете му ръце и процеди настръхнал:
— Другарю Радев, внимавай!… До днес никой не ми е казвал лъжец!…
Радев се отскубна от него, блъсна вратата на съседната стая и викна:
— Лина!…
На прага се изправи Радева, усмихната, в бледорозов пенюар и бухнали златни коси, нежна като пастелна рисунка. Бърза сянка мина по лицето й, като съзря Людскана, но веднага се овладя, кимна и продължи да се усмихва.
— Беше ли Минчев с тебе… там?… — със стиснато гърло рече Радев.
— Къде — там? — засмя се галено жената. — На тръгване се видяхме във влака, имал зет във Фердинанд, трябвало да уреждат сметки… А после каза, че и той щял да се връща днес, та ще ми кавалерствува… Какво има?
Радев преглътна и замълча. Лицето му посивя и се наряза от бръчки.
— Тази сутрин — обади се Людскан през зъби — Дивия е бил обграден към Петрохан…
Радев подскочи като ужилен:
— Отде знаеш?…
— Научих от апаратната. Двама са убити, един ранен и заловен, другите се измъкнали…
Павлина отвори уплашени очи, приближи до Радева и го хвана за ръката:
— Слава Богу, мило, че писмата са вече тук… Но не мога да разбера, какво общо има това с Минчев? — добави с усилие тя.
— Това, госпожа — предизвикателно отвърна Людскан, — че таз вечер направо от гарата господин Минчев отиде в Дирекцията на полицията.
Жената се притисна до Радев, побледняла и съвсем забъркана.
— Може ли… може ли да бъде?…
— Може, госпожа… Аз го видях с очите си… А пък имаше и други…
— Защо го остави, като си го видял? — викна Радев. — На решето бих го направил, скота му н’еден!…
— Попречиха ми… имаше хора… ще ти обясня друг път, другарю Радев…
Радев обърна сбърченото си лице към момъка.
— Добре. Станалото — станало. Няма време за хленч. Всички нелегални квартири да са готови. Хората да се предупредят. Ще наредиш да се раздаде от склад в оръжие на всички ядра. Утре заран ще влезеш във връзка с Чавдарова. Свободен си.
Когато Людскан излезе, Радев приближи жена си, стисна силно китката на ръката й и глухо рече:
— Какво значи всичко това, Лина?… Какво значи това, кажи!
Жената отстъпи крачка и повтори със своя пеещ глас:
— Какво значи това?… Кое, моля ти се?… Че Минчев ме е съпровождал във влака?… Ха-ха-ха! — разсмя се тя неочаквано. — Мило, мило мое, ревниво момче!… Нима ти наистина можеш да допуснеш макар и за минута, че подобни хлапетии могат да бъдат опасни за тебе?… Ти, ти, ти, глупаво, ревниво момче! — притисна се тя до него.
— Не това… не това… — смутен и ядосан отвърна Радев. — Но той е провокатор, предател, мръсник!…
Тя се дръпна и бързо отвърна:
— Та аз ли съм виновна за това?… Отде можех да зная?… Преди пет дни вие всички с възторг го приехте — днес вече го осъждате на смърт като предател!… Наистина аз почвам да не разбирам…
— Няма нищо за неразбиране, Лина — раздразнено прекъсна мъжът, — конспирация така не се прави… Този негодяй ни струва вече твърде много! Кой знае какво още има да пакости!…
Той се отпусна на стола, свали очилата си и потърка възпалените от умора очи. Младата жена се плъзна безшумно и седна на коленете му.
— Е, какво?… — пригали се тя до лицето му. — Нека пакости!… Какво от това?… Ти знаеш, че аз не се боя! Колкото по-зле, толкоз по-добре, нали?… От днес вече и аз съм като тебе — с примка на шията!…
Тя се притисна по-силно. Младата й гръд се залепи до сърцето му.
— Кажи, ти не ми се сърдиш, нали?… — продължаваше тя напевно и тънкият мирис на току-що изкъпано тяло влизаше в него като парлива наркоза.
Да се сърди?… Как ще се сърди на това голямо дете, което лежеше в ръцете му!… Да се сърди?… О, как беше уморен той и каква пълна, бездънна почивка беше това младо, свежо и сладко тяло!… Той дигна нежно главата й и се наклони: в нейните очи — близки, големи, сиви, дето пламтяха и угасваха безброй синкави и сребристи пламъчета, се топеше сега без остатък всичко — всичко, което беше извън нея.
