останаха двамата сред улицата. Мъка, страх и едно по-силно от всичко любопитство изпълваше сърцата им, и без да продумат, тръгнаха.
Оживлението растеше. Хората бързаха в една посока, едни — бъбриви и ухилени, други — с неподвижни лица, като сполетени от нещастие. От време на време профучаваше автомобил или отделен конен стражар препускаше в кариер.
Чуваха се безредни, редки гърмежи и тогава тълпата като шибана ускоряваше крачки. Вяра уверено вървеше напред и търсеше преките улички. Колкото приближаваха, толкова повече глухата врява се усилваше и трясъкът ставаше по-остър. Най-после излязоха на малкия площад до квартирата на Кръстьо и Янко. Тук беше. В здрачината всичко изглеждаше по-смътно и непознато. Около малката къщица, прилепена с гръб до друга, кордон стражари бе обградил широк празен кръг, зад който групички любопитни шумяха до ъглите на близките къщи. В едина край, задържана от стражарите, пищеше хазайката с пеленаче в ръце. От съседната къща с вайкане и рев две момичета изнасяха през прозорците дюшеци и черги. В съседната уличка лъщяха автомобилите и шлемовете на пожарната команда. Всички очи бяха устремени към двете прозорчета на полуетажа, дето живееха момчетата. От време на време там със сух трясък светваше изстрел. Хората изведнъж се стъписваха назад и стражарите, с извадени револвери, викаха неразбрано. До двата салкъма и при стената на близката къща някакви фигури на цивилни хора не мърдаха. Вяра и Дойчинов се смесиха в една по-далечна групичка. До тях една старица се кръстеше. Един едър мъж псуваше непрестанно и сочеше с юмрук: „Удрете! Тяхната вяра… Артилерия, артилерия да докарат…“ Внезапно един от цивилните прибягна, залепи се до стената на къщурката и хвърли в прозореца нещо.
— Бомба! — извика навалицата настръхнала и се люшна назад.
В същия миг остър блясък озари прозорците на полуетажа и тресна глух гръм, жените запищяха, полицейска свирка проряза глъчката и веднага настана натегната тишина.
— Пречукаха ги… — се обади тихо някой. Ала едва оня до стената мръдна, и отвътре изхвръкна нещо, и нов, още по-страшен гърмеж екна вън. Човекът безшумно се свлече и падна по очи, един стражар наблизо се хвана за кръста, изрева и клюмна в ръцете на двама души, които го поеха. От разкъсания му хълбок шуртеше кръв. Отнесоха го бързо назад, с мъка извлякоха и другия. Отвътре продължаваха да стрелят ту от единия, ту от другия прозорец. Вечерта бе паднала съвсем и понеже в тоя край нямаше електричество, донесоха пожарникарски факли. Мракът се разкъса и раздвижи, ужасени лица мърдаха като призраци в зловеща фантасмагория. Тогава иззад близкия ъгъл затрака картечница. Тръпка разлюля отново хората и един сподавен вой от ужас премина над главите. Нова бомба като огнен цвят се пукна сред площада. Картечницата спря. В тишината, която настъпи за миг, засвири тръба, после прозвуча суров, ясен глас:
— Предайте се или ще запалим къщата!
Два гърмежа отговориха отвътре. Един човек с факли прибягна до едното прозорче, хвърли ги вътре и тичешком се върна. Друг, от другата страна, направи същото. Слабо зарево освети отвътре прозорците. „Божичко, живи ще ги изгорят!…“ — плачеше старата жена. Едрият мъж закрещя отзад: „Ха така!… Ха така!… Дръжте… дръжте ги сега!…“ В същата минута сред пукота и глъчката, дълбоко, като изпод земята, се зачуха странни звукове — звукове на песен. Ония там, вътре, пееха. Навалицата онемя, вкаменена и настръхнала. Гърмежите заредяха, замириса на дим и над всичко в настъпилата тишина все по-ясно идеше песента на двамината отвътре:
„Тра-та-та-та“ — затрака отново картечницата, да заглуши песента. Ала в малките паузи тя излиташе отвътре ведно с езиците пламък, които лижеха вече стените.
Вяра изви безумен поглед наоколо. Истина ли беше всичко това или чудовищен кошмар?… Но тежкият дъх на яростния мъж до нея, вонящ на вино, я опомни. Тя затрепера цяла като в треска. Дръпна Дойчинов за ръката и тръгна.
Огънят се усилваше, топъл дим се носеше из улицата. Внезапно песента млъкна. Чу се гърмеж. Ала след минута вече само един ясен, но слабеещ глас започна отново и продължи:
— Янко! — позна гласа Вяра, спря се и нещо я задуши в гърлото. Още един гърмеж — и песента спря, сега вече окончателно. Пламъците бяха обхванали цялата къщурка. Пожарната команда с тръби и звънци пристигаше да угаси пожара. Някъде далеч горяха светлините на града, чужди и безстрастни. Високо в тъмносиньото небе се изряза сребърният сърп на нов месец.
Дойчинов и Вяра вървяха мълчаливи из улиците на другия край. Когато наближиха нейната къща, тя дигна очи, взря се в оцъкления месец и потръпна. Друга някоя вечер той ще гледа също тъй безучастно над тоя дом, опръскан с друга кръв. И нощта ще бъде пак така хубава и далечна, като приказка.
V
Дойчинов продължи, накуцвайки, към своята квартира, нейде при подуенския мост. Въпреки умората едно особено напрежение го тласкаше като пружина при всяка крачка. Нещо вътре в него остро звънтеше, разпокъсани мисли се стрелваха в съзнанието му и угасваха, без да задържи нито една.
— Свърши се… свърши се… свърши се… — машинално повтаряше той, вървейки. Един минувач се обърна и изгледа учудено стария човек, който си приказваше сам. — Свърши се… свърши се… — После изведнъж се спря насред улицата. Далеч с рев и трясък пожарната команда се прибираше. — Свърши ли?… Ах, глупак с глупак! — нахока се сам той. — Кое е свършило?… Та то сега почва!… Сега почва, разбираш ли? — изохка той.
— Е, та? — отвръщаше злобно някой в ушите му. — Нали това чакаше, нали за това цял живот работи, това приготвяше!… Ето го празника — огнен и кървав…
Той стигна замаян до едноетажната къщица с дворче. Това беше единственото му имущество, наследство от покойната съпруга — оная намръщена, болничава жена, за която се бе оженил и с която бе преживял двайсет и една години, за да изпълни честно думата, дадена някога през един далечен ден в глухото градче, където учителствуваха заедно. Осем години вече, откак нея я нямаше. Той остана в полуетажа, даваше под наем горните две стаички и живееше така, сам, осигурен с малката пенсия и къщицата.
Горе наемателите се бяха прибрали и навярно спяха. Той отключи долу, облече зимното си палто и седна във вестибюлчето. Отново пред очите му запрелитаха безредни образи и всичко се обърка: планината… облаците… усмихнатото лице на Янко с мъх на горната устна… един стражар, който крещи до пресипване… езици пламък… огромните, страшно разтворени очи на Вяра… Той скочи. Какво ли става сега там, у тях?… Защо я остави сама? „Сама?… Глупости!… — усмихна се криво той и седна. — Тя вече не е сама…“ Той бе забравил… Ами ако са открили и него?… Какво ще стане с нея?… Гореща вълна го заля цял. Той отново скочи.
— Ах, дявол го взел!… Сега за това ли трябва да се мисли?… Сега, когато всеки час земята се къпе в нова човешка кръв на десетки близки и далечни хора… Когато утре може би светът ще приеме нов образ, този, за който те бяха мечтали от толкова години…
Нощта се бе сгъстила. Тъмнината натискаше мозъка. Дойчинов запали лампите в двете стаи и бавно закрачи.
„Нов образ?… Светът?… Човечеството…“ Той изрече гласно тия думи и се учуди: като че не той, а някой друг безстрастно ги бе произнесъл. Колко чуждо звучаха сега те! Думи — съчетания на звуци, безцветни,
