Трябваше да живея — не да умирам с тебе…
— Недей! — притисна лице до неговото тя.
Той се бе изправил на леглото, потъмнял от мъка. Върху превръзката на раната се появи малко розово петно.
Тя го облегна отново на възглавницата, наведе се и го погали като дете.
— Недей! — повтори шепнешком тя. — Помисли, ако оцелеем… Ако успеем, Деяне!…
Той бе затворил очи и мрачно отвърна:
— Ще успеем само скъпо да продадем кръвта си… Нищо друго не ни остава.
Тя погледна отново малкото червено петно под рамото му и сърцето й се сви в безпределна милост. Седна на леглото, обхвана с две ръце главата му и приближи лице до неговото. Той я привлече и устните му посрещнаха нейните в дълга, гореща и горчива целувка.
IV
На един от блоковете към „Златните мостове“, под лесничейството, лежаха Дойчинов и Вяра. Пролетното слънце прежуряше, земята изпускаше пара. Морената потъваше надолу в сухите храсталаци на долината. Тук-там по склоновете белееха преспи. По синьото небе бързаха къдрави облаци. Бистра тишина обгръщаше планината.
Дойчинов свали палтото си и запуши. После извърна глава и зачервеното му лице се усмихна.
— Хубаво, а, Верке!…
Вяра не отвърна, легнала възнак, с ръце под главата и с кърпичка на лицето. Блузата очертаваше запазените девически гърди, които се дигаха равномерно в дълбоко дихание. На съседния камък Арап дигна глава към господаря си и замаха опашка.
Дойчинов пъргаво скочи, загледа се, изправен и примижал от блясъка, и тихичко задекламира:
Вяра махна кърпичката, бързо се дигна и викна:
— Какво? Печал ли?… Хайде де, господин Дойчинов! Извинявайте, ама това вече е… глупаво!… Полага се на някой гимназист, който пише стихове, но — вие!… Печал? Я погледнете! Тоя ден, в който всичко крещи от ведрина, от радост, от кипнал живот!…
Тя изведнъж скочи, сви ръце около устата си и извика:
— Е-хо-о-п!
Едно слабо ехо отвърна. Откъм разсадника в отговор се обади мекият глас на флейта, която почваше марш от „Кармен“.
— Браво! — викна Вяра и замаха с ръка нататък. — Ето и Людскан ни поздравлява с подобаваща тържественост!
И като грабна една съчка, отърча при кучето.
— Дръж, Арап! Хайде! — И хукна, подгонена с весел лай от рошавия пес. Направиха няколко кръга тичешком и после се тръшнаха двамата, запъхтени и доволни.
Дойчинов я гледаше усмихнат, забравил укора, забравил стиховете, и не можеше да се откъсне от това опърлено, съживено лице, от тия озарени с дълбока и нова радост очи, от цялата стройна фигурка, стегната, устремена и в същото време тъй неотразимо женствена.
Той набра няколко кукуряка и й ги поднесе.
— Право, Верке, глупости са всички тъжни неща днес.
Гласът на флейтата идеше на тънка струя, ту по-силна, ту по-слаба, един жълт лист падна и сухо прошумоля по камъка.
Дойчинов леко въздъхна.
— И все пак… гледам и мисля: какво ще бъде с нас… или по-право с тебе, да речем — след месец само?…
Тя сви рамене и отговори със затворени очи:
— Не зная и не мисля за това… може да ни няма съвсем… а може да бъде още по-хубаво. Не знам наистина… Зная само, че дотогава всяка минута за мене струва години… — На лицето й цъфна блажена усмивка.
Посивелият мъж замълча, после тихо попита:
— И… щастлива ли си, Верке?…
Момичето го погледна с премрежени очи и унесено отвърна:
— Дали съм щастлива?… Ами че аз сега едва усещам, че живея!… Всеки миг, всеки час е пълен със смисъл, нов… и най-хубав. Всичко преди това е било отражение… мираж… не е било… Това, без сама да знам, съм чакала, само това ми е трябвало…
Той се наведе, забулен в дим, и съвсем тихо промълви:
— Толкова ли го обичаш?
Вяра се дигна, погледна го открито и с дълбок гръден глас отговори:
— Да… Повече от себе си… Той е моят мъж, господин Дойчинов.
Дойчинов се размърда и широкото му лице пламна.
— Но… той има семейство, Верке!…
— Ех, вие, господин Дойчинов! — подсмя се тя. — Не се страхувайте, не съм измамено момиче… Има, има жена и дете, зная. Но бъдете спокоен, аз няма да му попреча да носи дълга към семейството си… Дългът — той си е негов… Мене другото ми стига… Другото е всичко. Разбирате ли?
Той я гледаше забъркан и не знаеше какво да отвърне. Тя бе обхванала коленете си, отпуснала глава върху тях — и ветрецът играеше с косите й.
Дойчинов отново плахо се обади:
— Прощавай, Верке, че ти досаждам… Имаш право… Той струва твоята обич… Но той е обречен… Той няма да се спаси… и ти заедно с него… А това… това не може… не бива!
— Аз нямам друг път и друга радост вече, господин учителю!… И това не са сантименталности, повярвайте ми! Докрай с него… все едно — към смърт или към живота… Ето, не знам, разбирате ли, но днес ми се ще да крещя от радост за това, че съм дошла да върша неговата работа! — Тя изведнъж сви вежди, погледна часовничето на ръката си и загрижено продума: — Минава един. Да не се е случило нещо… Никой още не идва…
Дойчинов милваше легналото куче и продължаваше гласно мислите си:
— Чудни създания сте вие, жените. Дай им една идея, някаква отвлечена концепция — цял живот ще я носят, без да влезе в кръвта им, да я въплътят в дело… А посочи им нещо близко, реално, дай им определена задача или, и това е най-важното, досегни сърцето им, тогава — чудеса ще извършат! Тъкмо обратното е с нас, мъжете… И не разбирам вече кое всъщност е по-ценното…
Вяра слушаше с добродушна усмивка.
— Не знам и аз… Може би сте прав. Не ща да философствувам, не ща да разбирам нищо, господин Дойчинов, така ми е най-хубаво!…
В това време откъм разсадника отново се чу флейтата. Сега вече бързо и по-силно долетяха звуците на „La donna e mobile“.
Двамата скочиха, преобразени изведнъж, сериозни и безпокойни.
— Иде! — побледня Вяра.
Бързо извадиха от раниците неща за ядене, постлаха вестници, като туристи, и зачакаха. Очите им трескаво търсеха из пътеките, но планината беше пуста. Най-после Дойчинов с длан над челото възкликна:
— Я виж нататък, Верке! Като че иде някой!
Откъм говедарника наистина слизаше човек в тъмно облекло и с раница. От време на време поспираше,
