дойде моментът да действаш. Сега този подход просто не вървеше. Нямаше цели. Нямаше стратегии. И средства нямаше.
Тук си казаха думата подготовката и опитът: като не знаеш какво става и се съмняваш — спираш. И чакаш да си изясниш обстановката. И мислиш.
Само че единственото нещо, което не особено склонният към философски размисли мозък на Кузнецов успя да измисли беше една не особено изтънчена перифраза на Декарт: изпитвам неудобства, следователно съществувам. Единственото, което му оставаше да прави, беше да чака. И да мисли. С надеждата, че рано или късно ще дойде мигът, когато решението ще се появи.
Така че Кузнецов продължи да ходи на работа и да подготвя нови бойци за спецчастите. И да чака. И когато му предложиха едногодишната командировка в Мозамбик, той въобще не се колеба дали да приеме предложението. Една година далеч от тази лудница. Така че въобще не се замисли, а прие това назначение с облекчение, стегна си багажа и замина за Мозамбик.
Задачата на полковник Кузнецов наистина беше лека. Поне за човек с неговата квалификация. И прилично заплатена. Освен заплатата му на полковник вървяха и командировъчните, половината от които се превеждаха в сметката му у дома, а другата половина му се изплащаше в брой на място. В твърда валута. 300 долара месечно.
В какво конкретно се състои задачата полковник Кузнецов научи едва при пристигането си, но както и подозираше тя се оказа съвсем лека: реорганизиране и ръководене на охраната на секретен съветски обект. Секретният обект беше морска база, разположена в северния град Пемба на брега на океана, обслужваща съветските ядрени подводници, патрулиращи в Индийския океан. Цялата реорганизация се сведе до проверка на досегашната система на охраната и промени в режимите на охрана. В тази част на Мозамбик на практика нямаше „въоръжена съпротива“ срещу местния режим, така че нямаше и от какво да се се пази базата. Истинският проблем беше безделието. И удобството. Всъщност нямаше какво да се прави през по- голямата част от времето. Нито вестници, нито телевизия. Даже радиостанциите не се чуваха добре в този край… което си имаше и добрата страна, тъй като нищо от ставащото в лудницата, от която беше избягал, не достигаше до сетивата и до съзнанието му.
И в същото време Кузнецов за пръв път в живота си се почувства бял човек. В буквалния и преносния смисъл на думата. Ще си позволя да поясня какво имам впредвид: Мозамбик е населен с племена от фамилията Нигер-Конго, подгрупа Бенуе — Конго. Известни са още като Банту и са си типични негри — черни, та чак леко синеят O. В провинцията Кабо Делгадо, където оперираше Кузнецов, живееха три народности от тази група: маконде на североизток, яо на северозапад и макуа в централната и южната част. И трите народа бяха мирни и спокойни. Проблемни бяха хората от племето малави, които населяваха централната част на Мозамбик по поречието на Замбези, т.нар. Коридор Бейра, като причината беше че искаха да се отцепят и да се присъединят към сънародниците си от самата страна Малави, заемаща западния бряг на езерото Няса. Ако това станеше, Мозамбик щеше да бъде разкъсан на две части — северна и южна, и да се разпадне като държава. Ясно беше, че централното правителство не може да допусне това и разправията, включително и военна, си беше налице. Само че тази разправия както вече казахме беше далеч на юг. А в Пемба и провинцията Кабо Делгадо беше спокойно.
Освен че бяха кротки, местните бяха и много бедни. За 3 долара на месец Кузнецов си нае прислужник, който му готвеше, переше, чистеше и поддържаше къщата, в която полковникът беше настанен. За около 5 долара на месец си купуваше толкова много банани, кашу, фъстъци и какво ли още не от местните храни, че около половината от продуктите му оставаха и той ги даваше на прислужника като добавка към заплатата от 3 долара. За 15 долара на месец можеше да си наеме не една а 3 любовници, които да са готови на всичко за него. От последното обаче той се отказа. Не че беше сбъркан или импотентен — съвсем нормален мъж си беше. Просто негърките не бяха негов тип. Така че много внимателно обясни на местните сутеньори, че още се чувства изморен от предишната служба и засега ще почака, пък като се възстанови ще ги потърси.
Заредиха се тихи и спокойни дни, в които работата на Кузнецов беше съвсем малко и той я вършеше с удоволствие, а през свободното си време се наслаждаваше на спокойствието и красотата на страната и на живота, който водеше. И с Кузнецов започна да се случва това, което се случва с всеки нормален човек в неговата ситуация. Постепенно тревогата от ставащото в родината му и в собственото му семейство се оттегли от съзнанието му мина на подсъзнателно ниво. Където бавно и скрито започна да се подготвя решението на проблемите му. Накрая дойде и самото решение. Рязко. Изведнъж. Като светкавица. Ето как стана всичко. Поне отвън.
… Целият ден беше преминал спокойно и безметежно както и предишните и нашият герой си позволи да се отпусне и да понаблюдава дивия свят около себе си. Скоро имаше случай да направи някои дълбоки философски наблюдения за поведението и умствените способности на хората въз основа на поведението на една група шимпанзета, които наблюдаваше. И да направи грешката, която едва не му коства живота. И която му помогна да намери това, което търсеше безуспешно вече толкова месеци…
Случката беше съвсем банална: след като обходи постовете на охраната Кузнецов се скри в една горичка и започна да наблюдава. И да се наслаждава на живота и на спокойствието, защото наблюдението си беше съвсем рутинно и съзнанието въобще не участваше в него. След около половин час един от румънските специалисти, които помагаха на местните и ги учеха на съвременно земеделие, се прибираше от полето вкъщи и пътем мина през царевичака, който беше в съседство с укритието на Кузнецов. Откъсна си един кочан и го пъхна под мишницата си с намерението да си го свари и изяде като се прибере. И си продължи по пътя. Маймуните от горичката, които като Кузнецов наблюдаваха какво става, видяха какво направи човекът и нахлуха в царевичака веднага щом той се отдалечи достатъчно. И си откъснаха по един кочан и го пъхнаха под мишницата. След малко започна циркът: някои от маймуните започнаха да повдигат подмишниците си за да се почешат. Кочаните падаха на земята. Маймуните си късаха нови и ги пъхаха под мишниците. След известно време отново си вдигаха подмишниците. И кочаните отново падаха на земята… Някои от шимпанзетата започнаха да се ядосват и да реват. Скоро цялата нива заприлича на рок-концерт. Полковник Кузнецов внимателно наблюдаваше безплатното шоу като съвсем откровено се забавляваше. Аналогията между поведението на маймунското стадо и тълпите по митингите и концертите в собствената му страна беше толкова очевадно, че трябваше човек да е абсолютен дебил за да не я забележи. А Кузнецов не беше дебил. И не само я забеляза, но и започна да си прави някои философски разсъждения и заключения, породени сценката, която се разиграваше пред очите му. Като например това, че тълпата прилича на стадо маймуни и не разсъждава, а само подражава на тези, които вижда отпред. И ако тези, които са отпред също не знаят какво искат, а още по-малко как да го направят, цялата работа накрая заприличва на маймунския концерт, който се разиграваше пред него в момента.
Разбира се тези неща не бяха съвсем нови за нашия полковник. В курса по психология в академията той много внимателно се беше запознал с книгите на Густав Льобон „Психология на тълпите“ и „Политическа психология“ и помнеше наизуст цитата от него: „Щом определен брой живи същества се съберат на едно място, независимо дали става дума за стадо животни или за човешка тълпа, те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, т.е. водач“. Помнеше също, че тези книги са били настолни за другаря Сталин. Само че едно е да знаеш нещо от книгите, а съвсем друго — да го видиш с очите си. Сега Кузнецов видя с очите си и разбра какво всъщност става в страната му: Сталин навремето е бил като румънеца — знаел е какво иска и си го е правил. Само дето не е късал кочани, а глави… А Горбачов и останалите сегашни пишман водачи не знаеха какво искат… Не знаеха „за какво им е царевичния кочан“… И се чудеха „къде да си го заврат“ и „защо все им изпада“… И се надвикваха един друг по митинги и конгреси като маймунеците отсреща…
Кузнецов така се увлече в тези асоциации, че допусна една много неприятна грешка. Несъзнателно, може би под влияние на шимпанзетата, които беснееха из нивата и бяха откъснали вече над две трети от кочаните и продължаваха да късат нови и да си ги пъхат под мишниците, той също започна да си къса плодове от манговото дърво, под което се беше скрил, и започна да си похапва от тях. А добре знаеше, че не бива да го прави. Защото плодът на мангото беше несъвместим със сухата храна от стандартния порцион, който Кузнецов беше погълнал преди час и четиридесет минути. Резултатът беше ясен и прдсказуем: само след десетина минути наблюденията и разсъженията му бяха прекъснати от мощен зов за облекчение на разстроения му стомах. Кузнецов се напсува наум за разсеяността си, след което прекъсна наблюдението и се навря в гъстите храсталаци зад манговите дървета, свали прдпазителя на своя десантен АК-74, зареди патрон в цевта и го заметна на гърба си. След което разкопча колана, свали панталоните и приклекна. И се
