Петър Копанов
Смяна на професията
Понякога животът е по-невероятен и от най-невероятните приказки, които хората обичат да съчиняват. Историята, която ще разкажа тук, си е съвсем истинска. От съображения за сигурност някои имена и места са сменени, но фактите са останали такива, каквито са били — или поне каквито са ми разказани. Доколкото успях ги проверих. Предварително се извинявам на главния герой ако му създавам неудобство с разказа, но като писател мисля че ще ме разбере. И ще ми прости за „разконспирирането“. Ето и самата история:
Николай Сергеевич Кузнецов беше потомствен военен. Четвърто поколение по баща и второ по майка. И съвсем естествено пое по утъпканата пътека на предците си: През 1972 г. постъпи в Рязанското училище на Въздушнодесантните войски. Дипломира се като първенец на курса през 1976 г. с чин лейтенант. През 1976–1979 служи в Московския военен окръг — в 16 отделна бригада със специално назначение, известна като Чучковската бригада. Произведен бе предсрочно в старши лейтенант и капитан. През лятото на 1979 г. влезе в състава на новосформираното спецподразделение „Каскада“ като взводен командир. След което в състава на „Каскада“ се навря в Афганистан.
…И досега се разказват какви ли не глупости за това как са влезли съветските войски в Афганистан и защо. За мотивите не мога да кажа със сигурност нищо — и Брежнев, и останалите малоумници от Политбюро, които вземат решението за нахлуването, отдавна вече ги няма. Така че не мога да ги питам. А на официалните твърдения по въпроса едва ли някой от моето поколение ще погледне сериозно.
Причините за това идиотско нахлуване може и да не знаем — аз подозирам че и самия Брежнев не е бил наясно с тях! — но действията на войските могат да бъдат възстановени. При това доста точно. Ето как всъщност е станало нахлуването там:
На 25 декември 1979 година „Каскада“ и още два отряда от Спецназ под командването на полковник Баяренов, временно включени в състава на 105-та въздушнодесантна дивизия, пристига с транспортен самолет в Кабул. На 27 декември лично заместник-министърът на вътрешните работи на СССР генерал- лейтенант Виктор Папутин, преоблечен в униформа на афганистанската армия, ръководи щурма на президентския дворец Даруламан. „Каскада“ е острието на щурма. И тук става поредното осиране поради поредната липса на проучване и планиране. Уточнявам: и нападателите, и защитниците на двореца са облечени в афганистански униформи. В данданията десантниците от различните поделения се изпозастрелват едни други. Убит е и полковник Баяренов, който чака на входа на двореца подкрепление. Престрелката продължава около 5 часа. На входа пред стаята на Хафизула Амин е убит и генерал Папутин, който лично води щурма. Вбесените от загубите си спецназовци пребиват и убиват цялата охрана, нахлуват в стаята и надупчват с куршуми Амин, който в този момент отпива от чашата си грузински коняк в ъгъла на стаята. Кузнецов е един от тези, които успяват да оцелеят в този идиотски щурм и да надупчат Амин. За героизъм по време на щурма е награден с боен орден „Червено знаме“ и повишен в чин майор.
През следващите години майор Кузнецов служи в състава на спецподеление „Каскада“, изпълняващо специални задачи на Разузнавателното управление на 40-а армия. Изпълнява 78 специални мисии в тила на моджахидините, включително и на територията на Пакистан. Награден е с всички мислими ордени и медали, включително и „Герой на Съветския съюз“ с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 януари 1989 г. Указът е с печат „не подлежи на публикуване“ в горния десен ъгъл и е подписан от Председателя на Президиума М.С. Горбачов. „Златната звезда“ му е дадена за осуетяване на опита за покушение над Горбачов през 1988 г. в Индия. Самият Горбачов като разбира за този план отказва да посети Индия и пропуска една от възможностите да се окаже натиск над Пакистан за решаване на Афганистанския проблем. Но това е друга история…
През 1984/5 година Кузнецов е изпратен на обучение във Военната академия на Съветската армия, втори факултет. След завършването на обучението е произведен в чин подполковник и върнат в Афганистан. Именно обучението в академията го спасява от сигурна смърт. На 14 декември 1984 г. на летището в Кандахар става страшна трагедия. Съветската армия подготвя десант в тила на муджахидините. Всичко е готово за операцията, когато на един войник от охраната му се сторило, че някой се промъква към един от бомбардировачите. И понеже има заповед да се стреля на месо — той стреля. Цял пълнител. Един от куршумите рикошира в бетона на пистата и удря взривателя на една от бомбите, които вече са окачени под крилата на бомбардировача. Бомбата разбира се гръмва. След което от ударната вълна гръмват и другите бомби — техните взриватели също са сложени. Цялата ескадрила хвръква във въздуха. Заедно с нея хвръква и поделението „Каскада“, което вече е качено в един от самолетите и готово за въздушен десант в тила на Ахмед хан. Подобна идиотщина се случва и на американците от „Делта форс“ една петилетка преди това, когато в хода на операцията Eagle Claw, известна още като Evening Light, нахлуват в Иран за да освободят заложниците в американското посолство. Ще си позволя да напомня: американското посолство в Техеран е превзето на 4 ноември 1979 година. Взети са 70 заложника. На 24 април 1980 година 8 американски хеликоптера RH-53D, известни още като Sea Stallion, пренасящи специалните части, навлизат в Иран. В хода на операцията 3 от хеликоптерите се повреждат и групата каца в пуста местност, след което чака решение за по-нататъшните действия. Проблемът е бил, че според първоначалния план атаката на посолството е трябвало да бъде поддържана от поне 6 хеликоптера, а са им останали само 5. При опит за кацане въздушната цистерна с гориво е уцелена по погрешка от ракета от охраната малко след като каца до групата. Какво точно става след това и досега не е известно, но американците прекратяват операцията и се изтеглят, като оставят 8 обгорели трупа на свои другари и 3 хеликоптера, които са показани на другия ден по иранската телевизия. След което заложниците са пръснати в 16 града в Иран. Така че подобни идиотщини съвсем не са били съветски патент. Но ние не се занимаваме с идиотщините, които стават във въоръжените сили по света, така че ще оставим тази тема и ще се върнем на историята на нашия герой.
Николай Кузнецов остана в Афганистан до края на съветското военно присъствие там (ама как звучи само а — присъствие O). Изтегли се от Афганистан с последната група на 15 февруари 1989 като полковник и командващ охраната на командира на 40-а армия генерал Громов. Убитите от Съветска страна в тази война са 13 833 човека и щяха да бъдат поне два пъти повече, ако не бяха Кузнецов и другите като него.
Истинската трагедия на Кузнецов, както и на останалите „афганци“, започна след завръщането. Всички идеали, за които те се бяха били, вече бяха отхвърлени от собственото им общество и пратени на боклука. Нещо повече — самата държава, великият, единен, могъщ Союз Нерушимы, едва-едва креташе и всеки момент щеше да се сгромоляса. „Переструвката“ на Горбачов, лекомислено започната без ясни цели и програма, вече беше разбунила обществото. Не само съседите, но и собственото му семейство приемаше Кузнецов като чужд човек и едва ли не военнопрестъпник. Жена му го напусна и отиде при родителите си, а двамата му сина не искаха и да знаят нито баща си, нито военната професия. По-големият, вече последна година в гимназията, поне се готвеше за изпити в МГУ и изпитваше някакъв респект от баща си най-вече заради издръжката, но по-малкият се беше превърнал в истински хунвейбин. Направо заяви на „дъртия пръдльо“, както наричаше баща си, че цялата система е една вмирисана помийна яма, в която човек не може вече даже да се изсере нормално, защото вече е препълнена, Революцията е била гаден еврейски заговор, финансиран от германския генерален щаб, а Ленин е един восъчен гъз, който трябва да бъде изхвърлен от Мавзолея и запален на Червения площад. И много подробно му обясни, че той, полковникът от Спецназ, бил само един „дърт пръдльо“, понеже не смеел да се изсере нормално върху цялата тая лайняна държава, а само тихичко пръцкал по кьошетата и се ослушвал някой да не чуе.
Полковник Кузнецов изпадна в шок. Почувства се така, сякаш е дошъл краят на света. И беше донякъде прав. Неговият свят наистина си отиваше… А той не знаеше какво да прави… Вече беше навъртял стажа за пенсиониране, но мисълта да напусне службата и да се озове в лудницата, в която страната му се беше превърнала, го караше да настръхва.
Кузнецов можеше да бъде упрекван във всичко друго но не и че е страхливец. Само че досегашните трудности и проблеми, които той успешно бе преодолявал и беше оцелявал, бяха трудности на тялото. А тези, с които сега се сблъска, бяха трудности на душата. Противниците му не бяха материални. Тях не можеше да ги застреля. Нито да ги разсече със сапьорната лопатка. Или да им счупи врата…
Отначало Кузнецов се уплаши, че ще се побърка. Досега не се беше сблъсквал с подобни проблеми. Досега всичко беше ясно: формулираш целта — или я приемаш като заповед от началството, след това определяш средствата, с които да я постигнеш, избираш стратегията, и накрая действаш. Или чакаш да
