северното полукълбо и навлезе в есента на южното, където вече виеше западният вятър. Достигнала последния паралел, тя постепенно напредваше към вечната зима.
Преминаха през зоната на бурните ветрове, които бушуваха над тях, и когато на телевизионния екран изникна сянка на подводна част на айсберг, наподобяваща черен призрак, за пръв път от четири месеца насам получиха команда „изплаване“. На северозапад, ниско над линията на хоризонта, където се носеха талази гъста мъгла, се показваше кървавочервеното слънце. Въздухът беше пронизващо студен, а във водата плаваха обагрени в розово айсберги и безброй дрейфуващи ледени отломъци. 62° южна дължина — Южният полюс беше точно пред тях. Под стелещите се сивкави облаци се появиха неясните очертания на един от носовете на белия, приличащ на призрак континент. Наближаваше април и Южният полюс бе започнал да облича зимната си премяна. Един след друг, като тракаха със зъби и се протягаха, членовете на екипажа излизаха навън, за да погледат след дългото отсъствие синьото небе, да по-дишат пронизващо студения въздух, наситен със сол. Температурата беше ниска, а плавниците и стените на подводницата веднага започнаха да се покриват с лед. 62° южна дължина — тук минаваше границата между 60-те и 70-те години на 20-и век. Всички мълчаливо и дълго гледаха, но не към базите на Южния полюс, в които сега се завръщаха, а по посока на света от 60-те години, който те оставиха зад себе си. Светът, намиращ се на север от граничната линия на тяхната епоха. Онзи огромен свят, който наброяваше три милиарда души и притежаваше петхилядолетна история. Човечеството, постигнало забележително развитие през последния век, във втората половина на 60-те години изведнъж провъзгласи своя край и хората от 70-те години останаха да живеят в суровия свят, скован от вечни ледове, сред снежните бури и ужасния студ.
На безлюдния фар на нос Адър извършиха оглед и включиха сирената. Членовете на екипажа се качиха на рубката, за да погледат как откъм Южния магнитен полюс като бял пламък изгрява сиянието. Сега те трябваше да се завърнат в базата „Скот“, определяйки курса по ултразвуковата шамандура, спусната на дъното. Там имаше док, в който атомните подводници оставаха през зимата, оттам членовете на екипажа трябваше да се отправят към своите временни родини, пръснати тук и там сред ледения континент.
Сирената на „Нереида“ дълго отекваше в небето над Южния полюс. Като разбиваше тънкия лед, полепнал по носа й, подводницата започна да потъва във водата. Когато се скри и капитанският мостик, сирената изсвири още веднъж. Тъжният й вик отекна в айсбергите, които се множаха. И този вик като че ли искаше да запита света сред ледовете за другия, погиналия свят. Как? Защо?
Част първа
ГОДИНАТА НА БЕДСТВИЕТО
Глава I
ЗИМАТА
1
52° 6? северна ширина
Беше началото на февруари 196… година. Голямата студена вълна в Европа, която за последните няколко години стана нещо обикновено, изведнъж връхлетя над Англия и дори южното й крайбрежие бе затрупано от дебел, двадесетсантиметров сняг. Студът беше такъв, че човек нямаше сили да мисли за друго, освен за него.
— Ужасно време, професор Карлски — каза началникът на охраната, който стоеше до изхода на сградата, принадлежаща на армията. Тя се намираше в хълмиста местност в бедното селце П., недалече от военното пристанище в Портсмът. Беше винаги много строго охранявана.
— Горките кучета… — малко нервно отговори професор Карлски — висок мъж на средна възраст, и погледна към оградата, затрупана със сняг. — Сигурно козината им се е вледенила.
— Наистина. И те се измъчват. В такъв студ щеше да е по-добре, ако бяха ескимоски кучета.
В стаята на началника на охраната, където гореше печка, професор Карлски подаде на дежурния черната чанта, която държеше под мишница. Докато началникът на охраната проверяваше съдържанието й, още един полицай, на пръв поглед формално, но в действителност много умело опипа с ловките си пръсти, от които не се изплъзваше нищо, тялото на професора. Началникът бързо прегледа книжата в чантата, пакетчето със сандвичи, купено от столовата, и консервната кутия с тютюн за лула. Отвори капачката на малкия термос и надзърна във вътрешността му, от която излизаше пара.
— Не надничайте много… — по лицето на професора пробягна нервна усмивка, наподобяваща конвулсия. — Ще изстине. Как мислите, че в този студ ще карам повече от 60 километра без горещо кафе?
— Извинявайте — началникът на охраната със спокойно движение затвори капачката. — В командировка ли отивате?
— От утре две седмици съм в отпуск — отвърна професорът. — Сигурно и вас ще ви уведомят. Мисля да почета малко криминални романи в къщата на сестра ми в Брайтън.
— Завиждам ви — каза началникът. — В този студ и ние бихме искали да избягаме някъде на Бахамските острови или на Фиджи.
Високата прегърбена фигура на професора, прилична на черна птица, изчезна в гаража. След малко се чу отчаяна битка с изстиналия двигател, който професорът палеше. Най-после се разнесе металният звук на веригите, с които бяха омотани гумите. Старият модел уилис потегли. Началникът на охраната включи осветлението в дежурната стая. Навярно сега здравата желязна порта със скърцане се отваряше и кафявият прегърбен уилис излизаше в равнината, покрита със замърсен сняг. Началникът вдигна слушалката… Двете зли овчарки, вързани до вратата, кой знае защо, изведнъж започнаха яростно да лаят.
Когато колата на професора излезе на пътя и зави на изток, след нея незабелязано тръгна друга кола — вангард с цивилен номер. Като изминаха около 50 километра, двете коли тръгнаха право на изток по пътя, който искреше от снега. В Саутхамптън професорът влезе в някакъв бар, пийна две чаши грог и отново потегли на изток. Втората кола пое след него. Десет минути по-късно истинският професор излезе от задния вход и се качи в сребристия бентли, който чакаше със запален двигател. Колата обърна своята удължена муцуна на запад, точно в противоположната посока на Брайтън. Агентът от разузнавателната служба, който следеше всички учени, занимаващи се със секретни изследвания, свързани с правителството и армията, се обади по телефона от Брайтън в главното управление и съобщи, че професор Грегъри Карлски влиза в къщата на своята по-голяма сестра. В същото време бентлито се движеше на юг, после зави на север от Ексетър, центъра на графство Девън, и се насочи към пасищата и фермите на Корнуел, над които вече се спускаше нощта. Минаваше 10 часът, когато бентлито спря пред самотна ферма, обградена от ниски хълмове. Един мъж с мургава кожа и силно дръпнати очи като на монголец посрещна професора. До него стояха още трима мъже.
— И така, всичко мина добре — каза той, подавайки ръка на професора. — Сигурно ви е било трудно да пътувате в този сняг. Седнете, пийнете нещо горещо.
— Не — отвърна професорът с безизразен, прегракнал глас. — Горещото е тук…
При вида на малкия термос, който професорът извади от чантата си, очите на мъжа се присвиха още повече и блеснаха като игли. Карлски разтри вледенените си ръце и с леко треперещи пръсти завъртя капачката. Винтът тихо поскърцваше, а напрежението в стаята нарастваше, като че ли над всички бе надвиснала заплаха. Разнесе се лек шум и капачката падна на масата. Никой не помръдваше. Чуваше се само дишането на присъствуващите. Професорът хвана корковата тапа и я натисна. Тя се поддаде и отвътре започна да излиза пара. Наклони термоса и изля черната течност в чаша. Взе я и я изпи на един дъх. Едната му буза конвулсивно затрепери в крива усмивка. Мъжът с дръпнатите очи го погледна сякаш с упрек. С лека насмешка професорът отвърна на погледа му и изведнъж изля на пода остатъка от кафето. След това пъхна ръката си в термоса, със сила завъртя дъното и го извади. Под бутилката с двойни стени се намираше мъничко, плоско, посребрено шишенце. Професорът отвори тапата от флуоризирана смола. Вътре имаше лед. В леда бе поставена малка ампула, изглежда, запечатана херметически от неспециалист. Цялата беше замръзнала.
— Носете я точно в този вид — каза Карлски с твърд глас. — Да не ви се свърши ледът. Ако я изпуснете… край. Докато не я предадете на вашите специалисти, в никакъв случай не я докосвайте…
— А документацията? — попита мъжът, без да докосва стъкленото шишенце.
