— Такива неща не могат да се изнасят — въздъхна професорът. — А освен това засега, естествено, още няма документация за този вид. Данните са в моята глава. Запомнете ги!
Мъжът се обърна и направи знак с брадичката си. Напред излезе малък мъж с лице като на мишле.
— Когато температурата достигне десет градуса под нулата, те са в състояние на покълване и започват да се размножават — механично започна професорът. — Когато температурата се качи над три градуса под нулата, размножителната им сила се увеличава повече от сто пъти. Когато температурата стане по-висока от нула градуса, настъпва ненормално бързо размножаване.
Малкият мъж, приличащ на мишка, движеше бързо пръстите си. Изглежда използваше мнемотехника.
— Когато температурата достигне плюс пет градуса, те стават ужасяващо токсични. Размножаването на този етап — професорът преглътна — е приблизително 2 милиарда пъти по-голямо, отколкото при минус десет градуса. — След тези думи професорът потъна в мълчание, сякаш се вцепени. А после пак продължи: — При опити с мишки първата умря два часа след заразяването, а след пет часа умряха деветдесет и осем процента — професорът говореше със странен глас, като че ли нещо бе заседнало в гърлото му. — При по-големи бозайници разликата зависи от индивида, но, както и да е, на сегашния етап хората няма да могат да се справят с това… Когато провеждахме опитите, манипулирахме отвън в херметически затворена стая, все едно че работехме с радиоактивни вещества.
— И така тези ММ–87… — започна мъжът с дръпнатите очи.
— ММ–88 — поправи го Карлски.
— Какво?! — очите на мъжа светнаха. — Но нали обещахте друго!
— Преди десет дни получихме ММ–88 като мутант на ММ–87. Имахме намерение да намалим токсичността на ММ–87, за да може да се използува при военни операции, но стана обратно — получиха се две хиляди пъти по-токсични бактерии. За това знаят само няколко души.
— Добре — кимна мъжът. — Ще ви повярваме, за нас е все едно.
Малкото стъклено шишенце със замъглена повърхност отново беше поставено на дъното на термоса.
— Е, край на сделката, професор Карлски. След една седмица на ваше име в Бразилската банка ще бъдат преведени пет хиляди лири.
— Аз ви казах, че това не е нужно — рязко извика Карлски. — Нито веднъж не съм споменавал такова нещо. Само исках строго да спазите моите условия — да предадете този образец лично на доктор Райзенау от Пилзенския научноизследователски институт по биологично оръжие.
— Извинете, професоре, нямахме такава уговорка. Нямаме никакво вземане-даване с Чехословакия.
— Какво?! — професорът пребледня. — Не сме се уговаряли така! Само доктор Райзенау, специалист по молекулярна биология, авторитетен учен в областта на изследванията на нуклеиновите киселини на вирусите, може да създаде препарат, действуващ срещу серията ММ–88. Държавната тайна пречи да се обединят знанията на всички учени в изследването на методите за борба с този ужасен враг на човечеството. Именно затова…
— Но професоре — гласът на мъжа беше студен, — да ви кажем истината, ние сме само посредници. — Термосът веднага се озова в ръцете на великана, който стоеше зад гърба му. — Истинският клиент е скрит за нас в мъгла. Кой е той? Може би нацистките групировки от Южна Америка или неофашистите от Западна Германия или Италия? Или пък Съветският съюз? Може би Китайската компартия? А може би Франция, чиято водородна бомба изостава с десет години от тази на СССР и САЩ? ОАС5 или мафията? Или пък ЦРУ иска да прави експерименти в Югоизточна Азия? Който и да е, на нас не ни е известно. Ние получаваме задача, правим предварителна сметка, изготвяме план, сключваме сделка — с една дума, ние сме чисто и просто бизнесмени.
Професорът пребледня като мъртвец. По лицето му премина остра тръпка. Той мигновено дръпна масата и понечи да се хвърли върху термоса, който беше в ръцете на гиганта. Но зад гърба му другият, мустакатият, веднага го хвана за ръцете и бързо, с привично движение, протегна дясната си ръка към тила му. Чу се лек звук. И в същия миг лицето на професора се отпусна, крайниците му увиснаха, а очите му се изцъклиха. Цялото му тяло омекна като глина. Мъжът с мустаците го пусна на пода, а после хвърли в огнището малка яйцеобразна ампула. Това бе миниатюрна спринцовка за автоматично инжектиране, от тези, които някога американците възнамеряваха да раздават на войниците за инжектиране с атропин срещу немските нервнопаралитични газове. Върхът на ампулата представляваше игла, а самата тя беше напълнена с инертен газ под налягане, който дори и при най-лек допир на иглата до кожата автоматично впръскваше лекарството.
— Професоре! Успокойте се, моля — каза мъжът с дръпнатите очи. — Ще ви закараме така в Брайтън. Утре ще ви бъде малко тежичко да се вдигнете. Но щом пийнете малко кафе, ще се оправите. Уговорката ни си остава.
— По-по-ча-кай-те… — професорът, задвижи устни, както лежеше проснат на пода. От устата му се стичаше слюнка. — Това… е… ужас-но… Ни-кой… не мо-же… да пред-от-вра-ти… Ни-кой ня-ма да обър-не вни-мание…
— Разбрахме предупреждението — мъжът с дръпнатите очи се поклони престорено вежливо. — Ще обърнем внимание на тези, за които е предназначено… Е, засега…
Мъжът с мустаците, който беше инжектирал професора, извади запушалката от бутилката с джин и напръска гърдите и лицето му. Карлски лежеше със затворени очи, от него се излъчваше тежка миризма като от пияница. После мустакатият го вдигна и го занесе в колата.
— И така… — промърмори, гледайки ръчния си часовник, мъжът с дръпнатите очи, който, изглежда, беше най-главният от всички. — Да потегляме и ние. Дори професорът да се реши да информира правителството, имаме поне десет часа, докато той се съвземе и задействува службата МИ–66.
— Ако видят професора, ще заподозрат нещо — разтревожено каза грамадният мъж, докато напъхваше малкия термос в специално куфарче от дуралуминий. — От времето на инцидента „Шпиони на мира“ нервите на шефа на МИ–6 са опънати.
— Има още една причина, за да са изострени нервите му — засмя се мъжът, който беше най-главният, докато обличаше палтото си. — Преди няколко години в Института по бактериологично оръжие умря един човек. И всички онези неща, с които те са се занимавали там, са изтекли навън.
— От каква болест умря?
— Бубонна чума — безгрижно отвърна другият, като поднасяше огън към недопушената си цигара. — В европейските страни думата „чума“ предизвиква шок. Някога тя така е върлувала тук, че населението на Европа намаляло наполовина. Но всички са смятали, че за последните двеста години е изкоренена напълно. А ето че са я „отглеждали“ точно в този секретен институт — той замлъкна, а после се обърна към огромния мъж, който се готвеше да затвори куфарчето: — Може би остана малко кафе? Ако позволиш, ще си налея…
— Сериозно ли? — попита гигантът.
— Само в краен случай — засмя се другият. — Карло, ти провери ли дали някой не ни следи? И така, готови сме.
Те слязоха. Отново задуха вятър. Тук-там плътните облаци се бяха разкъсали и проблясваха ярки, студени звезди. Когато завиха към хамбара, който се намираше зад сградата, под светлината на покритата с калъф лампа видяха да чернее малък самолет, доста остарял модел. Двата му двигателя бяха покрити с дълги платнища, а в края им се въртяха нагреватели, които бръмчаха и затопляха двигателя. Щом забеляза тримата мъже, пилотът мълчаливо изключи вентилатора и свали платнищата. Появи се малък дървен самолет — същински москит, който по време на предишната световна война бе използуван за нощни боеве. Тъй като не можеха да бъдат засечени от радар, дървените самолети се използуваха много отдавна, обикновено за нощни атаки.
— Как е времето? — попита мъжът с дръпнатите очи, докато се наместваше на седалката и затягаше предпазния колан.
— Облачно и ветровито. Но всъщност не знам, метеорологичната служба си приказва какво ли не. Вятърът може и да промени посоката си.
