Сакьо Комацу
Денят на възраждането
ПРОЛОГ
Март 1973 година
— Въздух! — заповяда командирът на кораба, капитан I ранг Маклауд.
— Слушам, капитане — отговори нарочно на руски рижият чипонос старшина Иван Михайлович и се усмихна. Направи го, за да подразни капитана на кораба — строгия американец, винаги изпънат като струна.
Капитанът не обърна внимание на думите на снажния славянин, който умело отвори въздушния клапан. В главния резервоар плавно навлезе сгъстен въздух. Старшината извърши всичко сръчно, според собствения му израз — „с един замах“. Усетиха, че подът съвсем леко се залюля.
— Отделихме се — каза този път на английски със силен акцент Михайлович. — Дълбочина осемстотин и петдесет… осемстотин и тридесет, осемстотин и десет… осемстотин…
— Отпред без препятствия — доложи щурманът, като поглеждаше към хидролокатора и екрана на подводния монитор. — Направление 40 градуса, седем мили до континенталния шелф.
— Дръж курса! Малък напред! — нареди капитанът. — Пет градуса на щурвала, дълбочина петдесет метра.
Щурвалът на „Нереида“ беше както на всички атомни подводници от този клас — точно копие на щурвала за управление на самолетите. Когато лостът, към който беше прикрепена дъговидната дръжка за управление се наклони леко назад, хоризонталните кормила се издигнаха над кърмата и започна издигането.
„Сякаш се издига пътнически самолет! — винаги си мислеше в такива моменти боцман Олин. — Дявол да го вземе! Да можеше поне веднъж да направя лупинг във водата с това шестхилядитонно привидение.“
Като следеше внимателно курса и дълбокомера, Олин леко тласкаше напред кормилния лост. Със скорост осем възела „Нереида“ бавно издигаше носа си и след това продължи движението си в едно направление. С изключение на вибрациите от двигателя, които се предаваха слабо във вътрешността на кораба, навред цареше тишина. Но скоро по целия кораб се разнесоха трептения, последвани от слабо надлъжно разклащане. Северното океанско течение Куросиво се срещаше с континенталния шелф, като предизвикваше прилив.
— Дълбочина петдесет метра — каза Олин.
— Задръж така! Среден напред! — изкомандува капитан Маклауд.
Вибрациите на машините се усилиха, а надлъжното клатене значително намаля. Със скорост петнадесет възела под водата „Нереида“ се приближи към континенталния шелф. Докато се придвижваха напред, в командната зала никой не смееше да пророни дума. Рижият руснак от Нижни Новгород промълви с тих, пресипнал глас:
— Родина… Широка страна моя родная… Родина…
Но родината на старшина Михайлович, Русия, вече я нямаше. Не, не само за старшина Михайлович, а и за всекиго от пътуващите родината я нямаше! И командирът, капитан I ранг Маклауд, вече не беше военнослужещ от американските военноморски сили. Родината на щурмана Ван Карк вече не беше Холандия, както и боцманът Олин вече не беше английски поданик…
— Навлязохме във фарватера — каза щурманът. — Една миля до сушата.
— Стоп машина! — нареди по микрофона капитанът. — Изплавай на перископна дълбочина и задръж! Да се подготви шнорхелът. Готови за включване на устройството за вземане на въздушни проби. — Сетне помисли малко и добави: — Повикайте Йошидзуми!
„Нереида“ спря на перископна дълбочина и хвърли котва. Подводницата можеше да спусне балансьора, но това не бе необходимо, тъй като вълнението утихна. Докато шнорхелът, наподобяващ зурла на свиня, се издигаше над морската повърхност, всички в кораба бяха обзети от напрежение. Но това не беше предпазливост, предизвикана от вражески радар. Врагът, който би ги открил с радарни вълни и би потопил техния кораб с противолодъчна ракета или подводна мина, вече не съществуваше. В замяна се бе появил нов, странен, безпощаден враг — враг, който далече надхвърляше представите на здравия разум и чието присъствие се усещаше веднага над зелената гладка морска повърхност.
— Йошидзуми — рапортува строен юноша със загоряло лице и застана встрани от масата на командната зала.
Капитан I ранг Маклауд се обърна към младежа, чието лице бе със съвсем правилни черти, гладко и малко скулесто: „Защо ли японците, макар и прехвърлили тридесетте, изглеждат толкова млади?“ — помисли си той.
— Сега се намираме във фарватера Урага, на входа на Токийския залив — каза капитанът и се надвеси над морската карта. — Тук е най-близката суша и…
— Нос Канон — уточни Йошидзуми, като се вглеждаше в картата. — На източната част на полуостров Миура има фар.
— Може би ще са необходими около два часа за проверка на атмосферата — каза капитанът, без да се обръща. — В това време да пуснем аеростата с телевизионната камера. Може би желаеш да видиш родните земи?
— Специално за мен ли искате да пуснете телевизионния аеростат? — тихо попита Йошидзуми. — Не е ли много скъп такъв експеримент?
— Не се тревожи — хладно отвърна капитан Маклауд. — В края на краищата издигали сме го къде ли не. Нима ще трябва да се откажем, преди да сме прекосили Южния тропик?
Компресорът забръмча и шнорхелът започна шумно да всмуква въздух от височина един метър над морската повърхност. Но този път това не се правеше, за да се пусне в кораба пресен, свеж въздух, наситен с аромата на прилив и на озон. След като навлязоха в северното полукълбо, корабът се зареждаше с кислород само чрез електролиза на водата, а въглеродният двуокис се поглъщаше от въздушен аспиратор, като една част от азота се заместваше с хелий. Сега тръбопроводът, който излизаше от шнорхела, беше плътно заварен, като шевовете бяха херметически уплътнени с метално лепило, така че дори една молекула въздух не би могла да проникне вътре. Всичките тези предпазни мерки бяха взети по време на отплаването. И ако все пак се случеше нещо непредвидено, капитанът трябваше да потопи кораба заедно с екипажа в най-дълбоките места на океана.
Въздухът, който се всмукваше с помощта на мембранна помпа, сега се подаваше под налягане в резервоар за проби, в който имаше няколко слоя специални кръгли филтрови пластини. На всеки слой бяха плътно залепени малки късчета колоиден филм, така че имаше възможност с дистанционно управление да се подава въздух към портативен електронен микроскоп, който беше херметически затворен вътре в цялата циркулационна система. Когато започна проверката на атмосферния въздух, над кърмата на „Нереида“ се показа балон, свързан чрез кабел с кораба. Балонът се издигна на седем метра над морската повърхност. Морето беше спокойно. Нямаше никакво вълнение. На цветния монитор, който беше поставен в командната рубка, се появи синьото пролетно небе, което сякаш се прокрадваше през водните пръски. В зрителното поле се показа някакво кръгло, светещо тяло. Беше малък аеростат за измерване силата на вятъра. На двеста метра височина скоростта на вятъра беше четири метра в секунда. Видимостта беше добра.
Капитанът се отдръпна от монитора, потупа Йошидзуми по рамото и му посочи своето място. Японецът жадно гледаше как операторът включва шестнадесетмилиметровата камера, а после завърта синия ключ. Върху балона се отвори хелиевият клапан. И веднага зрителното поле на монитора се разлюля и камерата се превключи в хоризонтално направление. Заедно с издигането на аеростата зрителното поле на монитора бързо преминаваше към водната повърхност. И изведнъж на екрана в далечината започна да се очертава тъмен бряг. После на север, по линията на хоризонта, като черна неравност се показа Токио — някога с население дванадесет милиона жители — най-многолюдният град в света. Старата телевизионна кула както някога пронизваше небето. А под нея — гора от стари почернели от времето храмове. Но над тях не летяха птици, не се забелязваше и сянката на самолет, който да набира височина, прелитайки над големия градски парк. На синкаво-белите магистрали тук-там като точки бяха спрели коли.
— Не става — съчувствено каза на Йошидзуми операторът. — Достигнато е максималното разстояние от
