листенцата на цветята, в гърчове агонизира и замря гълъбът и заплашително се надигна пламък от парчето вестник.
— От теб идва страшна горещина… — Без каквато и интонация каза брат му, когато тези зловещи експерименти завършиха.
— Но аз не чувствам нищо.
Той излъга, защото вече се беше изплашил невероятно. Това просто не можеше да се появи в неговия живот, но все пак се беше появило и даже успешно доказа своето съществуване.
— Остани тук! — нареди брат му, бавно изтривайки потта от потъмнялото си лице. — Ще позвъня в Центъра…
След един час, изпълнен с тягостно очакване и късите разговори през стената с майка си, около къщата се разгърна радиационният отряд на Ядрения център и частите на военната поддръжка.
В старата градина сред тлеещите от нетърпимата горещина дървета подтичваше обърканият човек, който не чувстваше, не чувстваше нищо…
— Внимание! — произнесе мощен радиоглас след едно предварително покашляне. — Останете на мястото си!
— Мъник! — веднага се намеси и гласът на брат му. — Изглежда, че сме се накиснали малко.. Около теб има висока радиация и доста прилична температура. Сам виждаш, че дърветата горят. Хайде да помислим как да се измъкнем… А ти наистина ли нищо не чувстваш! — Гласът мъ се прекъсва недоумяващо, но веднага се изравни. — Сега ще включим дезактиваторите, а ти не се тревожи…
Когато над оградата се появи сиво-зелената маса на първия смелчага, къщата се запали. Маската веднага изчезна и радиогласът дълго мълча.
Вместо него безпомощно заспориха гласовете на хевидими хора.
В главата му се сблъскваха като при билярд метални топки и заглушаваха всичките му мисли. Той търпеливо чакаше кога ще дойде брат му, ще пристигне лекар, ще се обади по телефона жена му, ще завали дъжд, ще започне реклама, ще избухне вулкан и някакъв началник ще открие съвещание — дявол да го вземе, нещо трябваше да започне, да се премахне тая глупост, която го заобикаляше.
— Ей, Мъник … — повика го брат му. — Още нищо не сме изяснили, но градът се евакуира. Потърпи още …
Той изръмжа в отговор, притискайки с длани гръдния си кош, тъй като не знаеше какво именно трябва да търпи, когато всичко е толкова нетърпимо, дори и гласът на брат му, който беше наредил: „Потърпи! …“
След това викаше за нещо през оградата.
След това дрехите му изгоряха върху самия него и той дори не се изплаши.
А още по-късно направи опит да излезе през горящата къща, но тя рухна и той страшен и гол се изкатери на оградата, за да види потресен всичко…
Градът опустяваше, покривайки се с безжизнените кълба на отработените газове, а улиците се изпълваха с хора, облечени във фантастични защитни костюми. Те нещо правеха с носените от тях прибори, криейки се зад ъглите на къщите. Криейки се от него! А слънцето светеше равнодушно над тази страшна картина…
Той скочи от оградата и тръгна по улиците, без да осъзнава своята голота. Пред него се разбягваха защитните костюми, те нещо говореха, носеше се и гласът на брат му. А там, където преминаваше, задимяваха тревите по красивите полянки, от които толкова се възхищаваха гостите на градчето.
Бавно премина през целия град и се озова в подножието на хълма, откъдето започна своето вече спокойно изкачване към върха.
„Защо ли не стрелят?“ — с мимолетно любопитство си помисли той и мислите му отново се върнаха към онова, заради което стана това завръщане в родния дом. Все пак не само заради сладките спомени беше отложил всичките си срочни работи. Нещо друго го беше привлякло, довело тук и захвърлило … Но какво?
Бяха правили бомба и искаха да завладеят всичко на този свят, държейки в тайна великото си и последно откритие. Но откритието не им се удаде. Ядрената война в техните блянове им се струваше най- интересната война на света. Жестокостта не наричаха жестокост, това беше игра, обикновена детска игра без правила и последици. И ето в този момент у него се появи плаха увереност: всичко беше започнало именно тогава. Играта не беше завършила заедно с юношеството — бяха сменени само играчите, той беше станал нечий партньор и беше загубил.
„Интересно дали вече съм побелял“ — внезапно жегна окото му сълза.
Сълза от стотици рентгени. Или може би вече от хиляди?
— Внимание! — разнесе се от небето глас, закачен към вертолета. Гласът беше се промъкнал незабележимо. — Едно уточнение, приятел! Необходимо е да тръгнете наляво! Запомнете: наляво! И не се спирайте в никакъв случай! Сега ще ви хвърлят храна и вода! Ние продължаваме да работим над вашия въпрос! Да не забравя да ви кажа, че ви снимат на лента! Дръжте се! Но с цената на всичко карайте само наляво! …
Турбината на хеликоптера изсвистя и лекият апарат, като хвърляше сянка на пътя му, се оттегли назад. Отлетя и гласът, без да каже нищо важно…
Не му се искаше да погледне след вертолета. Вода и храна. Водата ще се превърне в пара, а храната — във въглен. А защо пък наляво? Искат да го отведат в пустинята? Глупости … Очевидно се надяват да аутопсират трупа му, за да разберат нещо. Глупаци.
Даде си сметка, че фактът на близката му смърт е станал за него вече нещо безспорно, и дори изпита някакво превъзходство над лутащите се потни момчета, там долу над екраните на мониторите и осцилографите. Те са объркани, защото все още не са измислили някакъв изход … А рентгените нарастват и пътят му бележи не просто почернялата, а вече направо пламтяща трева …
Значи на всички тях им е необходимо да държи наляво … Там неговият побеснял организъм ще излъчи критичните неутрони и ще настъпи взрив. Пустинята ще се превърне в обикновен полигон, където ще се проведе изпитание на първото в света живо ядрено устройство. Ах, каква сензация! И какви заглавия във вестниците ще се появят! … Вбесен, той стисна юмруци и си представи как след неуловимото избухване бавно израства смрадлива, нагла гъба, вятърът жадно всмуква атомната пепел и тогава …
Обърна се назад и разбра, че прави това за последен път, защото видя зад гърба си целия огромен живот, който незнайно защо преди не беше забелязвал. Там беше останал гробът на баща му, бяха останали майка му и брат му, хора с познати имена и още милиарди, лишени за него от име.
Беше стигнал дотук, произхождайки от тях, но сега вече не принадлежеше към тяхната общност. Някога беше извършено невиждано предателство и всичко се струпа върху него.
„Но защо!? — зароди се злобата от изумлението. — Защо не един от онези, които стоят зад копчетата, а аз? Какво не ми е простил животът? Защо всички ще живеят, а аз… Господи! Как се преобърна всичко така жестоко и несправедливо!…“
Рязко като удар възникна желание да се върне назад и се вклини в редиците на колите с маскировка, и то така, че да плиснат наоколо разтопени капки… Но продължи по-натаък, защото беше започнала да му тежи голотата под това огромно празно небе.
„Само да не е в този момент… — помисли си той, сякаш надзъртайки в стотиците очи, които в момента го наблюдаваха. — Само не сега, не трябва…“
Не изпълни нареждането да тръгне налява, защото си спомни за каменоломната на върха на хълма. Хубаво място за него. Направо забележително място.
Радиоактивните отпадъци ще бъдат по-малко, а на техния Център и без това ще му дойде краят…
Вертолетите виеха натрапливо зад него. Бяха бойни машини с неизползвани муниции. Тъкмо сега ще си спомнят за това. Интересно е къде ли се е загубил вертолетът с високоговорителя? Колко добре би било някой да му извика от небето: „Ей, Мъник! Как си?“, а той със заглъхващ глас би отвърнал, че всичко е прекрасно и може би дори би се усмихнал…
— Кретени! Идиоти! Тъпаци! — хрипливо викаше в пространството пред себе си, изнемогвайки от усилието да ускори времето — Стана ви ясно, нали? Изпробвахте какво е това на вкус? Взимайте, взимайте, не ми е жал!
Ето ме! Гледайте в мен! Е, какво ще кажете?!
