Неговата гибел все още не беше настъпила — пропуснаха го да мине. Вертолетите изчезнаха изведнъж, сякаш в тях се бяха досетили какво ще стане по-нататък. Ако е така, то сега никой няма да нареди да се стреля в него.
Късно е… Късно е да се направи каквото и да е… Още тогава, в „лабораторията“ на двамата сополанковци, вече беше късно.
Видя себе си през очите на камерата, кооято сигурно продължаваше да го снима: самотен гол човек, измъчван от глад, жажда и съвестта си, крачещ по земята. А земята гори, гори единствено само под него в целия свят.
Тялото му вече беше обвито от пукащ и прозрачен на дневната светлина пламък, когато пред него се появи дупката в скалата.
… Далеч назад изхриптяха и замлъкнаха високоговорителите.
От територията на Центъра забързано излитаха тежки товарни вертолети.
Той намери в себе си сили да се усмихне на това жалко бягство и взе в ръка едно ръждясало метално парче, което веднага потече като огнена струйка към земята, без да остави върху ръката му дори усещането за болка.
Той дообмисли всичко, което му се полагаше, и не се обърна за последен път. Галерията водеше в мрака. Още много, много отдавна оттъка бяха взимали камъни, толкова отдавна, че къщите, изградени от тези камъни, вече бяха в развалини. А галерията беше останала, едва крепена от изгнилите подпори. Вървеше по нея, а зад него пластовете се сриваха и затваряха завинаги входа.
След това се излегна в центъра на една голяма галерия, Таванът високо над него постепенно изсветля и започна да става прозрачен. Сега вече виждаше във всички подробноста остроумието на сляпата и сурова сила, сплела преди милиарди години мекия камък в невъобразима главоблъсканица.
Не закриваше очи и дори се стараеше да не мига, за да може в малкото време, което му оставаше да има повече светлина, отколкото мрак.
Беше му топло и добре, когато тялото му се превърна в миг в критична маса. Престана да съществува с мисълта, че умира и смъртта му ще видят всички, на които това е необходимо. Все още не всички са повярвали в заплахата, която крие критичната маса на безразсъдството. И дори успя да съжали своето човечество, толкова безжалостно към самото себе си.
През камъка, отдръпнал се в страшни далнини, видя синьото небе в черни пукнатини и дори не успя да затвори очи.
Изпод скалата блъвна атомен пламък и всичко свърши. Чувствителните датчици, разпръснати из целия свят, регистрираха безпристрастно ядрен взрив с мощност от няколко килотона.
Писаха и разправяха най-различни неща …
НЕОБХОДИМ ПОСЛЕСЛОВ: Авторът съзнава, че подобна ситуация е немислима както от гледна точка на науката, така и от позициите на здравия смисъл.
Но в нещата, които са свързани с ядреното оръжие, толкова често има прекалено много наука и прекалено малко здрав смисъл, че авторът напълно оправдава своите фантастични схеми и не иска те да се сторят на някого проста игра на измислици.
Информация за текста
© В. Коломеец
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/878]
Последна редакция: 2006-08-05 13:38:37
