— Мисля, че са скапани — безцеремонно отговори Филипа.
Всички спряха да ядат, а Натали се облещи. Ако имаше нещо, което да не понася, то това беше да се пилее храна.
— Не може да са скапани — каза тя бързо — купих ги от пазара аз самата тази сутрин.
Клей побутна чинията си настрани.
— Да не рискуваме, мила.
Очите на Натали се напълниха със сълзи от яд.
— Какво е следващото? — попита Клей.
— Печено агнешко — отговори Натали сопнато.
— А, приятели — каза Клей — семейство Алън сега ще ви поднесат малко гранясало печено агнешко.
И той избухна в смях.
— Не си забавен — каза Натали студено и като блъсна чиниите излезе от стаята.
— Не знам какво става с нея — каза Клей замислено — толкова дяволски чувствителна е напоследък.
— Тя е бременна — каза тихо Чарли. — Жените винаги са чувствителни, когато са бременни.
За момент си спомни Лорна, когато тя беше бременна с двете му деца. Това бяха най-щастливите периоди в живота му. Тя беше нежна, топла и чувствителна. Жените са красиви, когато са бременни. Той последва Натали в кухнята.
Филипа задърпа кожата около нокътя си и Клей й напълни чашата с вино.
— Къде се срещнахте със стария Чарли? — попита той.
— На една оргия — отговори Филипа и се концентрира върху нокътя си.
След вечеря те излязоха отвън на балкона за кафе. Натали беше спокойна и щастлива. Чарли беше изключително мил с нея. Неговата невероятна приятелка беше потънала в мълчание от цял час.
Струваше му се, че няма смисъл да казва на семейство Алън, че простата Филипа в действителност е лейди Филипа Лонгмийд. Чарли беше сигурен, че за тях няма да има никаква разлика.
— Днес наех шофьор — отбеляза Клей. — Едно приятно тихо момче. Ще може да развежда Натали наоколо. Лекарят каза, че тя трябва да се откаже от шофирането, заради гърба си или нещо подобно.
— Исках да ме оставиш аз да поговоря с него — каза Натали. В края на краищата аз ще съм тази, която ще е през повечето време с него.
— Ти спеше, скъпа. Както и да е, бях щастлив да го наема. Той ще бъде тук в десет сутринта, така че скоро ще можеш да го огледаш достатъчно добре. Името му е Хърбърт Линкълн Джеферсън. Какво ще кажеш за такова име15?
Те седяха в ламборджинито пред дома на родителите на Филипа.
— Приятелите ти не ме харесаха, но не ми пука — каза тя.
— Е, ти не се държа по възможно най-чаровния начин, нали? Да кажеш на Натали, че скаридите са скапани. Можеше просто да си замълчиш.
— Защо?
— Защото така щеше да бъде учтиво.
— О, Чарли, не бъди толкова стегнат и неадекватен. Това е проблемът на вашето тъпо поколение, вие сте толкова заети с това да бъдете вежливи, че не можете да видите дори какво става под носа ви. Войни и насилие, гладуващи хора, млади хлапета се изпращат за да им пръснат мозъците и, което е още по-зле, ако загубят ръка или крак, просто ги изхвърлят в някоя гадна армейска болница и ги оставят да се скапят като боклук.
— Не искам твоите лекции. Знам какво става и аз не го харесвам като теб, но това е животът и трябва да го приемеш.
— Да го приема? — устните й се извиха саркастично. — Точно това ние няма да направим.
Тя излезе от колата и влезе в къщата, без да се обърне назад.
Чарли седеше тъжно и я гледаше как изчезва. Беше странно момиче. Караше го да се чувства виновен. Караше го да усеща, че животът му е толкова дребен и безсмислен и че не върши нищо. Все пак поне можеше да си отвори устата и да говори. Беше загрижена, а това беше забележително качество.
Колата изрева и потегли, и като се чувстваше подтиснат, той се върна в хотела.
Чарли и Лоръл почти не си говореха. Той не можеше да преодолее гнева си заради това как тя и Флос просто се бяха чупили на рокфестивала. Никой не го споменаваше, но между тя се беше установила някаква студена преграда, която всички забелязаха. Той спря да ходи в къщата им. Беше зает да чете обяви за собственост, като търсеше нещо, което можеше да прави в паузата, която му беше останала от анулирания филм. Нямаше причини в Англия до края на годината.
Виждаше се с Филипа. Почти всяка вечер тя идваше в хотела му и стоеше докато той четеше. Понякога ум четеше сценариите. Беше ярко критична и когато я опозна, тя се отпусна и беше много по-приятна личност, отколкото преди. Връзката им беше чисто платонична. Той не я харесваше сексуално, така че не я насилваше. Разбира се, всички мислеха, че го правят денонощно. Като се изключи това, че Клей минаваше понякога, те не се виждаха почти с никого.
Един ден Филипа каза:
— Майка ми ще прави едно от партитата си. Иска да те заведа.
Чарли я погледна изненадан.
— Мислех, че мразиш партитата.
— Мразя ги. Но тя непрекъснато ми говори за теб, така че в момент на слабост приех.
— Не знаех, че ти имаш моменти на слабост.
Тя се изчерви.
— Партито е утре вечер в осем. Ще дойдеш ли?
— Ако искаш.
Майката на Филипа, Джейн, беше в началото на четиридесетте. Беше слаба, стройна, чудесно издокарана, с типично английска красота. Въобще не приличаше на дъщеря си. Носеше дълга червена рокля и две тънки диамантени гривни на всяка китка. Косата й беше прибрана назад в кок и контрастиращо на съпруга са съпруга си, тя беше като еталон за добър вкус. Съпругът Сол, нисък и шкембест, с гигантска пура, забита неприлично между устните му, не обръщаше внимание на факта, че те дават парти. Носеше крещяща риза ала Палм Бийч и торбести кафяви панталони.
Джейн протегна елегантна ръка и каза:
— Толкова се радвам да се запозная с вас, мистър Брик. Филипа говори за вас непрекъснато.
Сол премести пурата в ъгъла на устните си и изръмжа с чист бруклински акцент:
— Ей, Чарли, сладур, гот е че та скивам. Кажи к’ва отрова шъ пийш.
Филипа не се виждаше никъде.
Чарли се устрои удобно на бара и се заприказва с Анжела Картър и придружителя й. Измина един час преди Филипа да се появи. Чарли едва я позна. Необикновено дългата й пусната коса беше направена в някакво подобие на прическа и вместо торбестите си рокли носеше бяла викторианска рокля и обувки! Лицето й с малкото количество грим, което беше сложила, не беше толкова интересно, но по- привлекателно.
— Изглеждаш страхотно — каза той с усмивка.
— Така ли? — изведнъж тя се превърна в доста срамежливо осемнадесетгодишно момиче, не беше вече суровото независимо хипи, с което той беше свикнал.
Майка й се появи и вдигна ужасено ръце.
— Филипа, какво си облякла? Частно казано, мистър Брик, просто не знам какво да правя с това момиче. Винаги изглежда така ужасно.
Израз на болка за миг премина по лицето на Филипа и изчезна също толкова бързо. Тя събу обувките си
