— Ще дам голямо парти утре вечер — каза той. Клаудия остана крайно зарадвана.
— За мен ли, мили?
— Да, за теб, за всички — всички сте поканени.
— Ох, сладуран, колко е супер! — разтрепери се от вълнение Шърли. — Къде и кога, захарче?
— В моя хотел — „Плаза Карлтън“ — ще наема салон там и ще бъде към десет часа.
— Страхотно — каза Клаудия. — Чуха ли всички, утре в десет. — Целуна Конрад по ухото. — Само за малко ще отида до тоалетната и веднага ще се върна. — Проби си път покрай претъпканите маси до входа.
— Искам да се обадя бързо по телефона — каза тя на администраторката.
— Вървете напред — каза тя, отивайки заедно с нея до телефонната кабина.
Минаваше три часа. Клаудия набра номера бавно и странна усмивка заигра по устните й.
Сънлив мъжки глас се обади в слушалката.
— Здравей, Дейвид, мили — прошепна тя. — Аз се забавлявам чудесно, а ти? — Веднага затвори. — Просто казах на съпруга ми да знае, че всичко е спокойно — каза тя на учуденото момиче и бързо се върна вътре.
Събуждането сутринта въобще не беше забавно. Клаудия видя до себе си Конрад да спи изпружен като недоволен, отпуснат, гол охлюв и стомахът й се преобърна. Чувстваше главата си натежала, а кожата — като претрит пергамент. Отиде в банята и си взе ледено студен душ. Той й подейства извънредно смразяващо и агонизиращо, но ефекта след това си заслужаваше.
След дискотеката не се бяха върнали в хотела на Конрад рано сутринта, а бяха отишли в нейния апартамент.
След душа се облече старателно, нанесе си педантично грим и беше готова да го придружи до студиото. После си направи кафе и разбута Конрад да се събуди.
Той се събуди тежко. Безброй кашляния, гнусни звуци в гърлото, кръвясали очи, лош дъх и воняща пот.
— Господи, колко е часът? — изломоти той, задавайки обичайния въпрос на хората, събуждащи се в чужди апартаменти.
— Точно десет часа е. — Подаде му чаша кафе.
— Къде е телефонът — попита той с настойчив тон.
Тя опипа напосоки под леглото и намери телефона, който беше изключила снощи.
След като го включи, той се обади на секретарката си и й предаде цяла поредица от указания.
— Трябва да се върна в хотела и да се преоблека — каза той, борейки се с дрехите си.
— И аз идвам.
— За какво?
— За пробните снимки, които ми обеща.
Той втренчи поглед в нея.
— Няма да забравя твоите проклети пробни снимки, но не могат да бъдат направени просто ей така, днес. Трябва подготовка.
— Ще дойда с теб, докато подготвиш нещата.
Той поклати глава отрицателно.
— Голям инат си. — Вдигна слушалката и отново се обади на секретарката си. — Слушай, искам да се подготвят нещата за пробни снимки за мис Клаудия… — погледна безучастно към нея.
— Паркър — каза тя бързо.
— Паркър. — Уредете ги възможно най-бързо. Нейният агент ще ви се обади днес да уточните подробностите. — Затвори. — О’ кей ли е, бейби?
Тя го целуна.
— И още как! Виж какво, нали не си забравил за партито си довечера?
— Парти ли?
— Да. Не си ли спомняш? Покани цял куп хора на парти довечера в твоя хотел.
— А, да… точно така. Ще се заема с него и ще се видим по-късно.
— Аз ще дойда няколко часа по-рано, в случай че ти притрябва нещо.
— Както се чувствам сега, въобще не ми трябва нищо, но човек нищо не знае какво ще му притрябва. — Засмя се цинично и излезе.
10
Линда се обади на Пол в работата веднага щом децата заминаха на училище и Дейвид отиде в офиса. Той беше нетърпелив да я види.
— Дори не мога да си го представя — отклони настойчивата му молба тя.
Но той продължи да я увещава и накрая тя се съгласи да се срещнат през обедната му почивка.
Беше прохладен слънчев ден. Срещнаха се в „Грийн Парк“24. Никога не беше го виждала в костюм и изглежда той не му отиваше много. Реши, че е купен от конфекцията. Костюмите на Дейвид винаги бяха шити по поръчка.
Разхождаха се спокойно, ръка за ръка, но Линда беше притеснена. Чувстваше се натруфена в своя изискан тоалет, в комплект с обувки и чанта от крокодилска кожа. Знаеше, че изглежда съвсем неуместно да се разхожда с Пол Бедфорд в „Грийн Парк“. Не се чувстваше стара или поне по-голяма от него, но имаше усещането, че все едно обикаля от любопитство в квартал за бедни.
— За какво си мислиш? — попита той. — Нещо притеснява ли те?
— Не знам, Пол. Всичко е толкова нелепо. Аз просто не съм такъв тип жена, която да се увлече в любовна връзка. Имам своите деца и своя дом и чувствам, че трябва да се стремя към нормални отношения със своя съпруг. Не мога просто така да зарежа всичко и да се обвържа с теб. Не е справедливо.
Той се раздразни:
— Но какво има, Линда? Страхуваш се да загубиш сигурността си, ако Дейвид разбере ли?
— Не. Боя се да не загубя своето самоуважение.
Продължиха без да проговорят известно време, после той каза:
— Какво се опитваш да кажеш?
— Опитвам се да ти кажа, че не мога да водя два живота. Искам да спра преди да е станало късно.
— Не искам да ме напускаш — каза той с безрадостен глас. — Толкова чаках да срещна някой като теб. Ти имаш толкова сърдечен характер. Нуждая се от човек с добро сърце. Няма да ти поставям никакви искания, само искам да те виждам, когато си свободна.
— Това не е достатъчно и за двама ни — каза тя тихо. — Не мисля, че трябва да се виждаме отново. — Отдръпна ръката си от неговата.
Настроението му се промени:
— Ти си точно като всички останали. Трябваше да разбера, че си закоравяла кучка в сърцето, уплашена да не загуби всичките си домашни удобства. Всички жени имате сърца на жестоки, дяволски сметачни машини.
— Съжалявам, Пол, не искам да споря, но всичко свърши.
— Точно това ли искаше да ми кажеш? — попита той със стегнато гърло.
— Да, това.
— Е, беше дяволски лесно парче, и не беше лоша в кревата за такава дърта врана — каза той презрително.
Тя се обърна с гръб и започна да се отдалечава с бързи крачки.
— Кой ще те чука сега, еблива кучко! — извика той гневно подире й.
Тя почувства как червенина залива лицето й и започна да бяга, докато стигна до колата си. Прибра се в къщи. Студени сълзи се стичаха по цялото й лице.
Семейство Гросман седяха в бара на техния хотел — Лори с хладната си поза, сребриста коса с изкусни къдри, сресана назад, облечена в бледолилава шифонова рокля с ниско спускащо се деколте, което
