Колко трудно се оказа да убеди възрастните, че е девствена. Леля Дженифър беше мила, внимателна жена, но в това отношение сякаш живееше в каменната ера! Използваше думи, които бяха като китайски йероглифи за Лъки.
Скромност. Самоуважение. Почтеност.
Лъки загря какво в последна сметка им се иска да чуят тя и Големият татко.
Да, момчето беше влязло насила в леглото й.
Но тя се беше борила с него, беше го надвила и изхвърлила…
Да, беше опазила честта си…
Да, беше викала за помощ и беше получила помощ — учителят по физическо възпитание се бе втурнал в стаята и я беше спасил… от съдба, по-злочеста и от смъртта.
Леля Дженифър повярва на всяка нейна дума.
Фактът, че е била абсолютно гола, въобще не се спомена. Както и това, че в леглото на Олимпия също имаше момче.
Пълното опрощение се оказа лесно. Намръщеното, разтревожено лице на леля Дженифър се промени за миг — тя направо засия.
— Баща ти ще си отдъхне — промърмори тя. — Не че някога се е съмнявал в твоята… девственост.
— Къде е Марко? — небрежно попита Лъки.
— Марко ли? — в първия момент Дженифър не разбра какво я пита и учудено я погледна.
— Татковият Марко — неспокойно дотури Лъки. Ти знаеш.
— Не, не знам — Дженифър премигна бързо няколко пъти. — Марко… Марко… А, да, синът на Бий.
Синът на Бий ли? Коя, по дяволите, беше шибаната Бий? Лъки обаче остана външно спокойна.
— Даа. Къде е той?
— Не знам, скъпа. Вероятно в Лос Анджелис — странно, понякога момичето говореше точно като баща си и изглеждаше точно като него.
Разговорът приключи. Леля Дженифър беше готова да докладва на Големия татко.
— Хей — обади се неспокойно Лъки, — ще трябва ли да остана тук?
Дженифър се изненада.
— Баща ти нищо ли не ти е казал? Записана си в частно училище с пансион в Кънектикът. Утре заминаваш там.
— Олеле! — Лъки беше отчаяна. Не. Джино не й беше казал. Но това бе точно в стила на баща й — да си мисли винаги за своите планове. Да прави само това, което той иска. И изобщо да забравя какво би могла да иска тя.
Частен пансион в Кънектикът. Майната му! Хиляди дяволи! Да му го начука! Последното нещо, от което имаше нужда в живота си, бе да продължи да ходи на училище.
— Ще ти хареса там, хлапето ми. Плуване, езда. Ти нали обичаш конете? — сега, след като Джен го бе успокоила, Джино се чувстваше по-свободно в присъствието на Лъки — тя отново беше неговото малко момиче.
— Коне? — Лъки изкриви недоволно устни. — Мразя коне!
— Хей — той вдигна бродираната ленена салфетка от масата и избърса устата си. Проклетото зеленило. Колко пъти беше казвал на шибания си тъп готвач, че не иска тези аспержи да се появява на масата му. — Да мразиш конете е много лошо. Нали знаеш кой е най-добрият приятел на човека… и всичките останали приказки за животните, а?
— Кучето!
— Какво куче?
— Кучето е най-добрият приятел на човека — обясни тя с тона на възрастен човек, който поучава дете.
Но той спечели точка, като се включи в играта.
— Парите са най-добрият приятел на човека, детко — каза последната дума той, както обикновено. — И не го забравяй.
Колко го мразеше! Нисък, нагъл, груб… И на всичко отгоре устат!
Тя механично набоде връхче аспержа, поднесе го към устните си и близна от мазнината, в която беше задушен.
— Мислех си… — опита се все пак да започне някакъв разговор Лъки.
— Да? — той хвърляше по едно око към телевизора, който продължаваше да бъде включен по всяко време — навик от времето на Мирабел Блу.
— Ами, искам да кажа… след два месеца ставам на шестнайсет. Защо въобще трябва да ходя пак на училище?
— Защото само там можеш да научиш много неща…
Но не продължи, защото на екрана течаха резултатите от конните надбягвания, които грабнаха изцяло вниманието му.
— Очевидно — изломоти тя.
— А?
— Не искам да ходя на училище — каза упорито тя.
— А? — мързеливо се усмихна Джино. — И какво ще правиш по цял ден?
— Много неща.
— Например?
— Например да бъда с теб, да излизам с теб, да науча всичко за твоя бизнес… такива неща.
Успя да привлече вниманието му. Не, направо му скри топката. Очите му се насочиха към нея. Загледа я напрегнато. Петнайсетгодишно хлапе. Момиче. Шегуваше ли се?
— Не се шегувам — каза тя рязко, сякаш прочела мислите му. — Нали се очаква от хлапетата да правят точно това — да се интересуват от семейния бизнес.
Май се опитваше да му се качи на главата с тия нейни шегички. Прииска му се Джен и Коста да бяха останали за вечеря — така нещата щяха да са много по-лесни.
— Слушай какво, завърши училище, после иди в колеж, запознай се с някой мъж и създай семейство. Това ми звучи по-добре.
Тя присви убийствено черните си очи и изстреля дръзко:
— А на мен ми звучи скапано.
Той щеше да я изпепели с поглед.
— Мери си приказките, хлапачке. Ще правиш това, което аз кажа. И един ден ще ми бъдеш благодарна.
Този път погледът, който му отправи Лъки, беше леден, пронизващ.
— Аз никога не съм получил никакво образование — продължи лекцията си той. — Реномирани училища в чужбина и други подобни. Бях на улицата и си съдирах задника да изкарам някой долар, много преди да стана на твоите години. Така че, трябва да оценяваш какви възможности са ти предоставени — щом изрече тези думи, си спомни Мария в болницата, след раждането на Лъки. Беше толкова бледа, нежна и красива.
Спомни си и деня, когато я кръстиха. Лъки. Исусе Боже! Ако можеше Мария да я види сега! Ако можеше…
— Новото момиче… новото момиче… новото момиче…
Десетки уста изсъскваха тия думи всеки път, когато тя се появяваше някъде. Чудесното частно училище пансионат в Кънектикът! Най-точно трябваше да го наричат частен затвор — с униформи и охрана, маскирана с титлата учители. И противни, смотани сополанки, които Лъки намрази от пръв поглед.
Само след два дни разбра, че трябва да се махне оттук.
А след две седмици беше убедена, че това се налага.
Имаше списък с телефонни номера на Олимпия. Използва претекста, че трябва да се обади на Джино, излезе от час по математика и започна да набира номер след номер.
Откри Олимпия в Париж — в къщата на баща й на авеню „Фош“, в един от най-богатите квартали на
