Нямаше нужда да е гений, за да разбере какво всъщност предстои. Стивън работеше усилено по дело за изнудване. Ако нещата се развиеха и занапред според очакванията му, Луи Легс Лавинчи, мошеник на дребно, щеше да получи най-малко десет-единайсет години ефективна присъда.
— Добре — веднага се съгласи той, докато умът му трескаво преценяваше ситуацията. — Да поговорим. Утре сутринта. В осем. Тук.
Двамата мъже го гледаха сащисани. Бяха наясно, че не се поддава и че може да се наложи „приятелски“ да го убедят.
— Не можем ли да поговорим сега? — попита единият от тях.
Стивън се огледа, придавайки си вид на притеснен.
— Сега не е подходящо, повярвайте ми. Утре. Разбрахме се, нали?
Те останаха неподвижни на местата си и го проследиха с объркани погледи, докато той се прибра във входа на блока, където живееше.
У дома Стивън незабавно телефонира на своя шеф и го уведоми за случилото се.
— Намерението ми е утре да взема със себе си система за подслушване — настоя той. — Ще хванем тия боклуци за предумишлен подкуп на длъжностно лице.
— Хайде, Стивън, ти си адвокат, а не ченге. Може да стане напечено.
— Ти ми осигури устройството, остави останалото на мен. Разбираш ли, искам да го направя.
И го направи. Миниатюрното апаратче, закрепено на гърдите му, документира и предаде всяка дума на двамата мъже, които се опитаха да го подкупят.
В мига, в който те извадиха и му набутаха парите, скритите наблизо полицаи изскочиха и арестуваха мъжете. Бяха хванати с неопровержими доказателства и осъдени на лишаване от свобода за „опит за подкуп на обществен служител и заплаха на същия служител“. Луи Легс Лавинчи влезе в пандиза за дванайсет години, а репутацията на Стивън като неподкупен прокурор нарасна. Той не поглеждаше назад. Четири години вършеше своята работа според способностите си и изпитваше истинско удоволствие от нея.
През това време се приятели с един чернокож детектив — Боби де Уолт. Боби се занимаваше предимно с наркотици — обиски и арести сред пласьори и наркотрафиканти. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше поне десет години по-млад. Носеше се по последна мода с разрошена коса в стил афро. Вреше си носа навсякъде и непрекъснато се шегуваше. Въпреки изисканата си външност и анекдотите на практика беше много упорито ченге. Боби де Уолт имаше в своя актив повече попадения, отколкото всеки друг в полицейското управление, в което работеше. А Стивън беше обвинител в преобладаващата част от делата.
Двамата представляваха странна двойка, когато излизаха заедно навън, на улицата — стройният и привлекателен Стивън и буйният, жив и непосредствен Боби. Често сядаха в едно барче, недалеч от сградата на съда, и с часове разговаряха. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант. Взаимно харесваха компанията си. Беше им приятно, когато към тях се присъединяваха и жени.
Една студена януарска нощ на хиляда деветстотин седемдесет и пета година Боби изненада и зарадва Стивън.
— Утре ще вечеряш с мен — каза му той. — Намерих си най-страхотното маце на света, човече. Ще се женя.
Естествено Стивън беше любопитен. Боби не беше от типа мъже, които си падат по брачните окови. Но в мига, в който той го запозна със Сю-Ан, Стивън проумя ентусиазма на приятеля си. Момичето беше на деветнайсет, с къдрава коса, приветлива усмивка и още по-приветлив характер.
Боби хвана бика за главата и след месец Стивън се озова в една прекрасна черква в Куинс в ролята си на кум на младоженеца. Точно на сватбата на Боби той срещна братовчедката на Сю-Ан — Ейлийн. Тя моментално привлече вниманието му. Беше висока, облечена с вкус и много привлекателна. Работеше в Обединените нации като преводач и живееше заедно с родителите си в кокетна къща от кафяв камък на Седемдесет и осма улица.
Излязоха заедно няколко пъти. На четвъртия път той пожела да преспят заедно, но тя отказа. Стивън я заряза.
Продължи да излиза с други момичета, но Ейлийн остана в съзнанието му. Беше единственото момиче, което не пожела да се люби с него. Останалите винаги бяха готови и под ръка — и красиви, и порядъчни момичета. Не го приемаше за естествено, трябваше му време да осъзнае, че подобно поведение може би е съвсем в реда на нещата във времето на хапчетата против забременяване и феминистичното движение. Затова моралът на Ейлийн го впечатли и той не преставаше да мисли за нея.
Годините сякаш внезапно се отразиха на Кери.
Един ден, когато се погледна в огледалото, тя видя същото лице, същата гладка кожа с няколко почти незабележими бръчици около очите и устата, които издаваха възрастта й. Шейсет години. Но вътрешно се чувстваше много по-възрастна, сякаш част от душата й беше мъртва. Не можеше да се освободи от това чувство.
Какъв беше смисълът на живота й? Потискаше я този живот в лъжа — почти трийсет и две години. Не можеше да сподели истината дори със собствения си син. Особено с него, който хвърляше всичките си сили, за да се бори точно с тези хора, с които тя беше израснала — наркопласьори, наркомани, проститутки, сводници.
Често по цяла сутрин оставаше в леглото и умът й се връщаше назад — в миналото. Уайтджак. Мъж с главна буква. Колко силно го беше обичала. И по някога й беше много хубаво с него. И не само с него — тя, Уайтджак и Люсил… Старите музикални салони… „Смолс Паръдайз“… „Котън клуб“… особените тоалети, танците и лудата любов… Тези прекрасни дни… докато се появи Доли — бялата дебелана Доли… и наркотиците…
Отви ръцете си и затърси с очи белезите от убожданията по вените, толкова незабележими, че човек трябваше да знае, че са там, за да ги открие.
Мисълта й направи скок назад, във времето, прекарано в психиатрията. Само смътно си спомняше онези дълги, еднообразни години.
После си спомни за Бърнард. Само при спомена за него мила усмивка плъзна по устните й. Той знаеше всичко за нея и въпреки това я обичаше.
За разлика от Елиът. Двамата бяха толкова различни. Елиът се отнасяше с нея с грижовността на собственик. Тя представляваше украшението на живота му. Беше се оженил за нея по свои особени причини. Независимо от демонстрирания му морал и поведение, в интимния им живот в спалнята той се отнасяше с нея като с проститутка. Дали с интуицията си на мъжкар не беше разпознал миналото й.
Най-ужасното обаче беше, че тя се беше примирила с неговото отношение, беше го приела и дори го насърчаваше да продължава да действа по този начин. Нямаше друг избор, беше прикована към него като към скала — нямаше пари, нямаше възможност да заживее самостоятелен живот.
Сега Елиът беше остарял. Не я търсеше като жена или го правеше много рядко. Един ден щеше да си замине от този свят… Тази мисъл я изплаши. Не искам да остана сама. Не беше в състояние да се изправи срещу живота лице в лице и да се бори. Вече не!
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. В първия момент реши да не отговаря. Но след това през ума й мина, че може да е Стивън. Вдигна бързо слушалката.
— Кери? Как си?
Джери Мейъръсън. Ама разбира се! Не пропускаше и седмица, без да се обади. Ласкаеше се от вниманието на това трийсет и шест годишно момче, влюбено в нея. Въздъхна уморено.
— Здравей, Джери. Как си?
— Върхът съм! Но ти май си в дъното?
— Само се чувствам малко отпаднала.
— Е, това поне е добре. Защото точно аз съм човекът, който ще ти повдигне настроението. Каня те на обяд. Във „Фор сизънс“.
— Само не днес, Джери.
— Напротив, мисля, че по-подходящ ден от днес няма. Имам сензационно бракоразводно дело. Убеден
