съм, че ще искаш да ти разкажа за него. Истинска находка — хем ще плачеш, хем ще се смееш… И от мрачното ти настроение няма да остане и следа.
Тя се сети за новия си костюм на Сен Лоран и реши, че случаят е подходящ да го облече. Пък и поканата на Джери беше много по-добра, отколкото да си остане вкъщи и да лентяйства, затормозена от спомени за миналото, в леглото.
— Е, ще видя…
— Прекрасно. В един часа. И не закъснявай!
От няколко месеца Боби де Уолт работеше напрегнато върху едно разследване. Дори Сю-Ан, която беше бременна с първото им дете, го виждаше от дъжд на вятър. Стивън често се отбиваше у тях, за да й прави компания.
Една вечер завари при Сю-Ан Ейлийн. Не бяха се виждали осем месеца. И двамата се изненадаха от срещата си. После погледнаха към Сю-Ан, която някак индиферентно сви рамене:
— Откъде можех да зная, че и двамата ще дойдете тази вечер.
— Скоро си тръгвам — бързо каза Ейлийн. — Само се отбих да те видя.
— И аз ще тръгвам — додаде някак притеснено Стивън.
— Я стига, сигурна съм, че и двамата ще останете достатъчно дълго, за да вечеряте с мен — промърмори Сю-Ан. Погали всеки един от тях с милата си усмивка и започна да подрежда масата. Крехки, сочни свински ребърца, пържени хапки от царевично тесто и доматена салата по немска рецепта.
Стивън се усети, че лакомо преглъща.
— Май ще ми стигне времето да мушна няколко залъка — каза той и се настани на масата.
Ейлийн не беше яла през деня. Погледна към апетитните блюда, после към Стивън. Накрая и тя се настани на масата.
— Ще трябва да се обадя на мама — заяви Сю-Ан и се измъкна от трапезарията.
Двамата останаха сами.
— Е, как вървят при теб нещата? — попита Стивън, докато оглозгваше едно вкусно ребърце.
Ейлийн, която бе нагънала купата с пържени царевични хапки, отговори с пълна уста:
— Работя. А ти?
— И аз.
Стивън си припомни последната им среща. Ама си беше точно като на кино. Вечеря в престижен китайски ресторант. Тогава небрежно й беше казал:
— Хайде да отидем у нас…
Беше абсолютно убеден, че тя само чака покана, за да тръгнат към апартамента му. Дори си представяше как шофира колата с Ейлийн на седалката до себе си.
— Не, благодаря — тихо, но категорично отказа тя. — Моля те, изпрати ме до дома.
Беше изпълнил молбата й. Пред тях й беше казал:
— Мисля, че не е редно да ти се обаждам повече. Нямам намерение да се обвързвам…
Но през всичките тези месеци тя му беше липсвала. Не можеше да намери по-подходящо момиче за себе си. Да не говорим за Кери — тя щеше да я хареса и да я приеме с отворени обятия.
Стивън се пресегна и си взе още едно ребърце.
— Забавляваш ли се? Често ли излизаш? — попита той.
Тя едва забележимо се усмихна.
— О, да. Нали все пак са необходими три-четири срещи, преди да ми предложат това, което никога не правя?
Той се ухили.
— Да не би да ми казваш, че изобщо не го правиш.
Тя посегна на свой ред към блюдото с ребърцата. Взе едно и деликатно го захапа, без да му отговори. Преди да се усети, той й предложи:
— Искаш ли да отидем на кино следващата седмица?
— Аз не съм се променила, Стивън. Продължавам да съблюдавам… принципите си.
— Никой няма да те кара да ги нарушаваш. Какво ще кажеш за сряда?
Преди Ейлийн да успее да му отговори, Сю-Ан влезе при тях с тромавата си походка. Беше вече в седмия месец и доста наедряла.
— Ей, вие двамата, как я карате без мен? — попита весело тя. — Ще се съберете ли, или всичките ми приготовления през деня ще отидат напусто?
Когато чу новината, Стивън беше в съдебната зала. Мълвата обходи присъстващите и макар разпокъсано, стигна до него. Докато разследвал последния си случай, Боби де Уолт яката загазил. Бил нападнат от двама непознати в подземния етаж на един жилищен блок в Харлем. Намушкали го с нож и го пребили от бой. Успял да се измъкне почти в безсъзнание на улицата, но там рухнал. Наложило се да го настанят в реанимацията. Стивън настоя за отлагане на делото и хукна към болницата.
Там завари Сю-Ан. Милото й лице беше подпухнало от плач. Тя се вкопчи в него и прошепна.
— Защо точно моят Боби? Защо, Стивън?
Без да губи време да я успокоява, Стивън потърси лекаря, който беше приел Боби и го беше прегледал.
— Много ли е зле?
— Не съвсем. От прободните рани е загубил много кръв. Има и няколко счупени ребра. Разчитаме на силния му организъм да издържи.
— Правилно, той наистина е много силен.
Вечерта в болницата пристигна и Ейлийн. Беше притеснена, едва си поемаше дъх от бързането.
— Щом чух, тръгнах насам. Как е той?
— Държи се — отговори Стивън.
Боби се държа два дни. След това започна да се възстановява. Наложи се да го шият — цели седемдесет и шест шева — за да съберат отворените рани. Ребрата му бяха наместени и обездвижени в стегната превръзка. Но той се усмихваше.
Седмиците и месеците, които последваха, не бяха лесни за Боби. Той изгаряше от нетърпение да напусне болницата и да се върне на работа.
— По дяволите, човече, искам да се върна на работа — изпусна един ден напрежението той пред Стивън. — Почти ги бях пипнал… Бях на косъм от шибаните мръсници…
— Наистина на косъм — отбеляза Стивън.
Стивън и Ейлийн се срещаха в дома на семейство Де Уолт и прекарваха дълги часове заедно. Тя се оказа силна, волева и издръжлива жена. Незаменима в такава тежка ситуация. Неусетно той свикна да я взема след работа — стига да беше свободен — и двамата отиваха заедно у Сю-Ан и Боби. Наистина му харесваше.
— Ей, вие двамата трябва да се ожените — шегуваше се Боби. — Прекрасна двойка сте, така да знаете.
Мисълта за женитба изобщо не му беше хрумвала. Подхвърлената шега доведе Стивън до решението да запознае Кери и Ейлийн. Изпитваше любопитство как ще я приеме майка му.
Започнал да се възстановява, Боби с бързи крачки тръгна към оздравяване. Сю-Ан роди прекрасно бебе — момиченце. След появата на детето Боби реши, че е дошло време да се върне към работата си. Един ден пристигна в офиса на Стивън. Беше зареден с информация — факти, цифри… И гняв, че е бил толкова близо до разрешаването на най-големия случай в кариерата си на ченге.
— Слушай, Стивън — каза той, — събраното от мен е предостатъчно за започване на следствие по цялата тази шибана, мръсна, воняща операция срещу Бонати. Той е човекът, който дърпа конците, той върти играта. Мисля, че можем да го пипнем.
— Откъде си толкова сигурен? — попита Стивън. Внезапно усети, че интересът му към казаното от Боби е нараснал. Да пипне легендата Енцо Бонати беше мечта на всеки обвинител.
— Нали знаеш, аз съм момче на улицата и инстинктите ми са такива — обясни Боби, докато крачеше нетърпеливо из офиса на Стивън. — Имам си информатори, имам свои хора, които евентуално ще ми
