самата чувствала, че има нужда от промяна.
— Фреди е най-добрият — каза Лъки, отпивайки „Перие“. — Всъщност аз имах среща с него и с Алекс Уудс тази сутрин — многозначителна пауза. — Познаваш ли Алекс?
Винъс изобщо не се поколеба.
— Голям талант. Голям пенис. Чука само азиатки. Не си губи ума, а обича да си го взима обратно.
— Как става така, че знаеш всичко?
— Прекарах една тъпа вечер на някакво парти с една от неговите бивши — сочно китайско парче. Тя разказваше с големи подробности.
— Ще реализираме следващия му проект. Филм, наречен „Гангстери“.
Винъс не можа да скрие учудването си.
— Ще правиш филм на Алекс Уудс? Ти? Сигурно знаеш, че е абсолютен женомразец?
— Но сценарият му е бомба.
— Момчета… Желая ти късмет с това.
Лъки се усмихна.
— Благодаря, но не мисля, че ще имам нужда.
Второто производствено съвещание за деня вървеше добре, обсъждаше се възможният актьорски състав на „Гангстери“ и изплуваха някои известни имена. Лъки знаеше, че Алекс Уудс ще има свои собствени идеи. Тя беше наясно, че обикновено той не работи със звезди, но Фреди й се беше обадил след обяда, за да й каже, че натиска латиноамериканския филмов идол Джони Романо за една от главните роли. Идеята хареса на Лъки — Джони с тълпите му почитатели можеше да гарантира големи пари още през премиерната седмица.
— Имаш съгласието ми — каза тя.
— Добре. Ще кажа на Джони.
След като производственото съвещание завърши, последното нещо, което й се правеше, беше да дава интервю за някакво списание. Обаче беше съвсем наясно със силата на рейтинга и известността и беше важно да върне студиите „Пантър“ там, където им беше мястото. С „Откривател“ и „Буря над реката“ нещата вървяха толкова добре и беше време да се изгради положителният рейтинг — въпреки че тя се отнасяше изключително предпазливо към пресата и обикновено правеше всичко възможно, за да остане далеч от страниците й.
Мики Столи, бившият шеф на „Пантър“ и настоящ шеф на „Орфиъс“, постоянно правеше отрицателни изявления в пресата, казвайки, че с „Пантър“ е свършено, че никой от техните филми няма да направи пари. Въпреки че всичко казано от него беше огромна лъжа, това не правеше рейтинга добър. Дошло беше време да отвърне със същото.
Лъки беше седнала с един сериозен тридесетгодишен чернокож и красноречиво говореше за бъдещето на студиото.
— „Пантър“ правят филми, каквито обичам да гледам — каза тя спокойно, прокарвайки ръка през разбърканите си черни къдрици. — В моя тип филми жените са фини. Те не са закрепостени към кухнята, спалнята или публичния дом. Те са силни, добре образовани жени, които имат своя кариера и живеят свой собствен живот, който не се живее чрез мъжа. Това е, което интелигентните жени искат да видят. Аз правя и продуцирам филмите, които Холивуд трябва да прави.
Алекс Уудс й се обади по средата на интервюто.
— Мога ли да те взема за онова посещение при баща ти? — попита той ниско и бързо. — Какво ще кажеш за този уикенд?
— Ъъъ… Не знам — отговори тя колебливо. — Трябва да го уредя с Джино.
Алекс звучеше като някой, натоварен с мисия.
— Ще дойдеш с мене. Важно е.
Тя не беше планирала да го придружава.
— Този уикенд няма да съм тук — каза тя, чудейки се защо й беше необходимо да обяснява.
— А къде? — настоя той, сякаш имаше право да знае.
„Изобщо не е твоя работа.“
— Ъъъ… Ще прекарам няколко дни със съпруга си.
— Не знаех, че си омъжена.
„О, така ли? Че ти къде живееш?“
— За Лени Голдън.
— Актьора?
— Точно така.
Той пропусна сарказма й покрай ушите си.
— Кога можем да отидем? — попита нетърпеливо.
— Ако толкова гориш от желание, ще го уредя за следващата седмица.
— А ти ще дойдеш ли? — беше много настоятелен.
— Ако мога.
Алекс Уудс беше от този тип мъже, с които можеше да има неприятности. Преди Лени… преди животът й да стане толкова подреден с децата, със студиото, което ръководеше, и с всички други неща, тя беше имала връзки с такива като него.
Тя се опита да върне вниманието си към интервюиращия, но две мисли продължаваха настоятелно да жужат из главата й.
Алекс Уудс беше опасно изкушение.
Лъки отказваше да бъде изкушавана.
ГЛАВА 5
Резиденцията на Дона Ландсман, бившата Донатела Бонати, наподобяваше испански замък, разположен на върха на една могила над каньона „Бенедикт“. Тя беше тук със съпруга си Джордж, бивш счетоводител на предишния й съпруг Сантино, и със сина си, Сантино младши, агресивен шестнадесетгодишен младеж с наднормено тегло. Другите й три деца бяха останали в къщи — те имаха желанието да правят каквото и да е друго, само да не живеят със своята доминираща и контролираща ги майка.
Сантино младши — или Санто, както беше известен — беше избрал да остане, защото беше единственият, който успешно можеше да я манипулира. Плюс това беше достатъчно умен, за да разбере, че някой трябва да наследи семейното богатство и че този някой щеше да бъде той.
Санто беше най-малкото дете на Дона и нейният единствен син. Тя го обожаваше. Според нея той не можеше да направи нищо лошо. За шестнадесетия му рожден ден — въпреки съвета на Джордж — тя беше купила на Санто зелена корвета и солиден златен „Ролекс“. След това, в случай че подаръците не са достатъчни, му беше дала и карта на „Америкън Експрес“ с неограничен кредит, пет хиляди долара в брой и му беше организирала невероятно пищно тържество в хотел „Бевърли Хилс“.
Тя искаше синът й да притежава света. Санто беше напълно съгласен. Обаче Джордж не беше.
— Ще го развалиш — многократно беше предупреждавал той Дона. — Ако му даваш всичко на толкова ранна възраст, какво ще може да очаква той по-нататък?
— Глупости — отговаряше Дона. — Той загуби истинския си баща и има право на всичко, което мога да му осигуря.
Джордж се беше предал. Битката не си струваше. Дона имаше труден и сложен характер и понякога той чувстваше, че изобщо не я разбира.
Донатела Лиони беше родена в малко сицилианско селце в бедно и трудолюбиво семейство. Първите шестнадесет години от живота си тя беше прекарала, грижейки се за многобройните си по-малки братя и
