Изкрещя от удоволствие — силно, пронизително, с пълно отдаване.
Когато Санто влизаше в къщата, не забеляза трите кучета, които се носеха към него.
Чак щом усети злите им зъби да се забиват в плътта му и да я откъсват от костите, тогава започна да пищи — силно, пронизително, отчаяно.
Пищя, докато всичко потъна в мъртва тъмнина. И тогава всичко свърши.
ГЛАВА 72
Алекс спа добре за първи път от месеци. Без приспивателни, без валиум — постави глава на възглавницата и потъна в дълбок, спокоен сън.
Сутринта се събуди освежен, претърколи се в леглото и, както си му беше навик, посегна към дистанционното на телевизора.
Включи на канала, на който го беше оставил снощи. Беше гледал някакъв слаб филм за провалила се сделка с наркотици. Старомоден боклук.
Имаше положителното усещане, че най-сетне ще успее да оправи живота си. Беше казал на майка си нещо, което трябваше да направи още преди години. Сега тя можеше да се разкара и да го остави на мира.
Превключи на друг канал. Друг филм. Друг боклук с безсмислено насилие.
Отново превключи. Попадна на фитнес-шоу, което гледа няколко безумни минути, докато се чудеше дали да не поръча екипировка, която ви гарантира невероятен задник. Може би не.
Следващият канал беше новинарски. Сериозен чернокож говорител беше в средата на убийствена история:
Рано тази сутрин са намерени телата на милионерката и притежателката на корпорации Дона Ландсман и на нейния финансов съветник и съпруг Джордж Ландсман, застреляни в имението им за шест милиона долара в Бел Еър. Ужасяващото откритие е било направено от една прислужница, която веднага се е обадила в полицията.
Алекс се изправи рязко. „О, Боже, Лъки, какво си направила?“
Сграбчи телефона. Тя веднага отговори.
— Лъки — каза той с нисък и стреснат глас. — Току-що видях новините.
— Добро утро, Алекс — жизнерадостно отговори тя, сякаш нищо не се беше случило.
— Защо, Лъки? Защо го направи? — настояваше той.
— Не съм аз — спокойно отвърна тя. — Не бях аз.
— О, хайде.
— Давам ти думата си, Алекс. Нямам нищо общо с това.
— Значи, искаш да кажеш, че е удобно съвпадение? Че и някой друг е искал да я види мъртва?
— Не се занимавай с тази работа, Алекс — остро произнесе тя. — Щом не ми вярваш, това си е твой проблем, не мой.
— Идвам веднага.
Гласът й беше твърд.
— Не, моля те, недей.
— Напротив — настояваше той.
Не искаше да го вижда — той се опитваше да се приближи твърде много и твърде бързо. Беше време отново да направи стъпка назад.
— Виж — търпеливо каза тя. — По-късно ще ти се обадя.
— Със сигурност го направи — строго отговори той и я раздразни още повече. — Трябва да поговорим.
— Ще поговорим.
Алекс скочи от леглото и отиде в банята. Исусе! Какво беше направила? В главата му започна да звъни. Тя имаше нужда от помощ, най-добрите адвокати…
Каквото и да се беше случило, той щеше да бъде на нейно разположение.
Лъки слезе в кухнята на долния етаж и включи кафе-машината. В живота настъпваха странни обрати — понякога твърде странни, за да бъдат разбрани. Сантейнджело бяха ли се освободили най-сетне от Бонати?
О, Господи, тя се надяваше. Враждата им беше отнела достатъчно животи.
Миналата нощ, когато се беше прибрала в къщи, се бе обадила на Джино в Палм Спрингс, за да го попита дали той е отговорен по някакъв начин. Беше я уверил, че не е. Джино не би излъгал. Освен това тя беше видяла убиеца, Санто, сина на Дона, да бяга от местопрестъплението с колата си. Едва не се удари челно в нея. Чудеше се колко ли време щеше да отнеме на ченгетата да го открият.
Алекс не й повярва, че тя няма нищо общо с убийствата. Не можеше да го обвинява — в края на краищата, беше му казала, че смята да направи нещо. И след като сега то се бе случило, защо трябваше той да мисли, че тя е невинна?
Най-сетне можеше да върне децата си в къщи. Да знае, че те най-после са на сигурно място и че скоро всички отново ще бъдат заедно — това беше сладко и успокояващо усещане.
Кафето кипеше. Взе си чаша от полицата и я напълни.
— Хей…
Въображението й й правеше номера — помисли си, че чува гласа на Лени.
— Хей, ти.
Обърна се и се сепна. Лени стоеше зад нея и се усмихваше.
— Липсвах ли ти? — попита той. — Защото мога да те уверя, че ти дяволски много ми липсваше.
Тя се взираше в него безмълвна, напълно вцепенена.
— О… Боже… мили! Лени… — най-сетне проговори тя, като едва си поемаше въздух.
— Аз съм — лекомислено каза той.
Беше развълнувана, замаяна, объркана. Не можеше да е вярно. Но все пак беше. И Лени беше тук… Нейният Лени… Нейната любов…
— Ти си жив! — извика тя. — Откъде идваш? О… Боже… мили! ЛЕНИ!
Той я сграбчи и силно я притисна към себе си, сякаш никога нямаше да й позволи да си отиде.
— Лъки… Лъки… Мечтаех за този момент — това е единственото нещо, което ме пазеше да не полудея.
Тя се отпусна в ръцете му — нежно докосваше лицето му, не можеше да повярва, че той наистина е тук.
— Лени… — промърмори тя с очи, пълни със сълзи. — О, Боже, Лени… Какво се е случило с тебе?
— Това е дълга история, любима… Много дълга история. Всичко, което трябва да знаеш засега, е, че те обичам, че съм тук и ти обещавам — никога повече няма да се разделим.
ЕПИЛОГ
ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО
Екстравагантната премиера на „Гангстери“ на Алекс Уудс беше голямо събитие дори за Холивуд. Всеки, който беше някой, бе поканен, а пък ако не — напускаше града или се преструваше, че го напуска.
Събитието беше в Китайския театър на Ман на булевард „Холивуд“. Червен килим беше постлан чак до
