показ, и не можеше нищо да направи срещу слабото жегване на ревността, макар да знаеше, че тя прави всичко целенасочено, опитвайки се да го накаже за това, че е с жена си.
Междувременно Винъс се беше установила на бара и мяташе погледи към чаровния Феликс Цимър, възрастен продуцент, известен с досадния си навик да казва на всяка жена, която срещне, че неговият специалитет е да яде катерички. Феликс беше огромен на ръст и без да е Мел Гибсън, неговите приятни приказки му помагаха да успява при много жени — това и фактът, че наистина беше преуспяващ продуцент.
— Хей, скъпи — извика тя, забелязвайки Купър. — Познаваш ли Феликс?
— Познавам го — каза Купър и едва се усмихна. — Научих го на всичко, с което се хвали!
Винъс се засмя. Купър си помисли, че тя изглежда изключително красива тази вечер в украсената със златно туника и с коса, събрана небрежно на върха на главата й. Той реши, че наистина трябва да започне да прекарва повече време в къщи.
Лесли беше събрала еклектична група: Феликс и Мюриел — съпругата му, за която „се носеха слухове, че е лесбийка“; кънтри певеца и съпругата му; Купър и Винъс; моден режисьор и изключително младата му приятелка, работеща като модел; жена с нацупено лице, която беше дизайнер на костюмите на номинирано за „Еми“ телевизионно шоу, и Джеф Стоунър.
Купър подозираше, че Лесли е организирала вечерята специално заради него. По някаква перверзна причина тя искаше да види Винъс в дома си.
За момент се почувства виновен. Как ли щеше да се чувства, ако Винъс постъпеше по същия начин с него? Но тя не можеше да направи подобно нещо. Винъс можеше да изглежда свръхсексуална и разпусната в своите видеоклипове и филми, но в истинския живот тя беше идеалната, вярната, подкрепящата го съпруга. Той можеше да й има доверие и й го имаше.
— Синът ми — обяви Доминик Уудс, размахвайки обкичените си с диамантени пръстени пръсти — беше най-красивият мъж на света — точно като баща си. Сега го погледнете — той е отпуснат, стар — времето не се е отнесло добре с моя Алекс.
— Моля? — каза учтиво Тин Лий, шокирана от острите думи на старата жена.
— Вярно е, скъпа — продължи Доминик по същество. — Той имаше достатъчно талант, за да бъде известен актьор като баща си. Трагедията е, че заряза всичко.
— Никога не съм искал да бъда актьор — каза Алекс мрачно. — Винаги съм искал да режисирам.
— Това е истински срам — рече Доминик, повишавайки глас. — Като актьор можеше да имаш достатъчно от всичко — и да постигнеш истинско признание.
Исусе Христе. Шест номинации за „Оскар“ не бяха достатъчни за нея. Тази жена искаше кръв.
— Все пак вече е твърде късно — продължи Доминик с жестоко свиване на устните. — Ти се раздели с добрия си вид преди години, скоро ще започнеш да оплешивяваш.
Всеки път едно и също. Какъв беше шибаният й проблем? Всеки можеше да види, че косата му е гъста, тъмна и къдрава — нямаше начин да е близо до оплешивяването.
Майка му беше луда — изглежда, че изпитваше перверзно удоволствие да го унижава. Всичко, което можеше да направи, е да не забелязва тъпите й коментари. Психоаналитикът му му беше казал, че борбата с нея е безсмислена.
— Алекс има хубава коса — Тин Лий се хвърли да го защитава.
— Засега — рече Доминик злобно. — Както и да е — многозначителна пауза, — плешивостта в семейството е наследствена. Дядо му беше плешив като маймунски задник.
— Когато беше на осемдесет и пет — промърмори Алекс, поръчвайки си ново питие.
— Не можеш да избегнеш движението на времето — каза майка му. — Аз се боря с него всеки ден — сега тя стана скромна. — И печеля — добави, насочвайки вниманието си към Тин Лий. — Не можете ли да видите, че печеля, скъпа?
Тин Лий кимна, твърде зашеметена, за да може да каже нещо друго. Алекс се вгледа в майка си студено, продължително и твърдо. Тя беше слаба и много елегантна. Модно облечена. Носеше къса черна къдрава перука над изтънялата си коса. Проблемът й беше твърде многото тежък грим за жена на нейната възраст. Кожата й беше бяла като алабастър, устните й — червени като кръв. А очите й бяха очертани с черен молив — това й придаваше изключително драматичното изражение на Норма Дезмънд. Отдалече тя можеше да мине за жена в края на петдесетте си години, но отблизо играта свършваше. Знаейки това, тя беше ходила да опъват кожата на лицето й поне два пъти. Дори на седемдесет и една годишна възраст външният вид означаваше всичко за Доминик.
Алекс често се беше опитвал да си представи от какво е толкова огорчена и защо си го изкарва на него. Дали не беше, защото баща му беше починал и я беше оставил сама да отгледа детето? Или защото никога не се беше омъжила повторно? Според нея никой мъж не беше готов да поеме отговорността за жена с дете. През годините тя постоянно му беше напомняла:
— Кой ще ме вземе, щом трябва да отглеждам син на твоята възраст? Твоя е вината, че сега съм сама. Запомни това, Алекс.
И как можеше да го забрави, след като тя му го напомняше постоянно? За щастие, тя винаги беше притежавала достатъчно пари. Не че някога му беше дала някакви. Не че и той някога й беше искал.
Тин Лий се изправи.
— Ще отида до тоалетната — каза тя.
Майка му имаше благоразумието поне да изчака, докато Тин Лий вече не можеше да чуе, преди да се впусне в обичайния си поток от критицизъм.
— Не познаваш ли никакви американски момичета, Алекс? Със сигурност някоя от актрисите в твоите филми би била подходяща да излизаш с нея. Защо винаги си с тези азиатски жени? Те пристигат тук, за да търсят по-добър живот. Както и да е, сигурна съм, че ти добре знаеш, че в своите страни повечето от тях не са нищо повече от обикновени улични проститутки.
— Нямаш представа за какво говориш — каза той, опитвайки се да не се вбеси прекалено от глупостите й.
— Определено имам — отговори Доминик, почуквайки с нокътя на пръста си по масата. — В немилост съм пред моя дамски клуб по бридж заради тебе.
— Заради мене?
— Да, Алекс, заради тебе. Те четат за тебе в онези таблоиди. Разказват ми ужасяващи неща.
— Какви неща?
— Защо не можеш да се установиш при едно обикновено американско момиче?
Вече колко пъти бяха водили този разговор? Колко пъти я беше ругал и й беше крещял? Беше научил, след дългогодишна терапия, че просто вече не си струва. Каквото и да кажеше тя, то изобщо нямаше значение, и той отказваше да си взема бележки от жестоките й приказки.
В края на вечерята беше пиян. Когато си тръгнаха от ресторанта, Тин Лий автоматично се плъзна зад кормилото на мерцедеса.
— Мога да карам — протестира той, олюлявайки се по тротоара.
— Не, не можеш — каза тя твърдо, но мило. — Сядай отзад, Алекс.
— Хубаво малко сладурче е тази — промърмори майка му, качвайки се на мястото до шофьора.
Сякаш можеше да знае. Доминик не знаеше нищо. Нищо. Глупости. Тя беше гадна, лицемерна и омразна жена. Но тъй като му беше майка, следователно той трябваше да я обича, нали?
Той се просна на задната седалка на колата, напълно мълчалив, докато закараха Доминик в дома й в Доъни.
— Беше такова удоволствие да се запозная с вас, госпожо Уудс — каза Тин Лий, все още шофирайки. Това момиче имаше безупречни маниери.
Доминик кимна царствено.
— За мене също, скъпа — пауза. — Всъщност приеми един съвет от една по-възрастна и по-мъдра жена. Алекс не е за тебе — прекалено е стар. Бъди умно момиче и си намери някой на твоята възраст.
„За Бога, мамче, благодаря ти. И ти върви по дяволите.“
